— Иди при нея и я помоли да дойде.
А когато смаяният от тези думи главен евнух, вместо да изтича и веднага да изпълни високата повеля, зяпна сякаш искаше да каже нещо, султанът повтори:
— Иди и кажи, че аз я моля да дойде.
Казаното два пъти не се нуждае от потвърждение. Главният евнух се затътри натам, откъдето беше излязъл с такова преждевременно тържествуване — беше твърде опитен харемен слуга, за да не схване, че сега отива не при робиня, а при повелителка, макар и необявена още пред всички, но за него беше ясно вече и добре, че пръв го узнава, та повече няма да сбърка с поведението си за нищо на света. Беше самата учтивост пред Хурем, кланяше й се като на султанка, молеше я и от името на падишаха, и от свое име. Тя се пооправи малко и тръгна за покоите на Сюлейман. Вървеше със сухи очи, решителна и изпълнена с ненавист към всичко наоколо, а пред самата спалня на султана се пречупи, душата й се сви и от очите й бликнаха обилни сълзи. Майчице мила, какво правят те с мене!
Върни ме в детството, върни ме при твоите песни и приказки, при твоя скъп глас, пусни ме да се разкая, пусни ме поне в смъртта! Искаше да се върне в детството, а беше още почти дете. Пред султана се яви цялата в сълзи, окървавена и унизена. Сюлейман, забравяйки за главния евнух, се хвърли към Хурем, целуваше нейните сълзи и рани, гладеше я по косите, питаше кой е посмял да вдигне ръка срещу нея, кой е този престъпник, нека каже, само да назове името му.
През хълцане тя назова името на Махидевран и султанът кратко кимна на главния евнух — да я доведе. Не молеше, не предаваше да дойде, не изхаби дори и дума за своята фаворитка и султанка, за майката на своите деца, за онази, която му беше дала наследник. Жестоко кимване — и толкоз.
Главният евнух се втурна забързан в новия си поход. Беше възкачил вече едната на върха, сега трябваше да смъкне другата долу. Малко се страхуваше от побеснялата черкезка, боеше се да не вземе да капризничи и да не иска да дойде при своя повелител, но Махидевран само това и чакаше — кога ще се яви пред очите на Сюлейман.
Убита от скръб поради смъртта на своите деца и от несправедливостта на султана към нея, Махидевран се яви пред Сюлейман разгневена, но горда, че не е била продадена някога в харема му, а е докарана от братята си като дар за бъдещия приемник на престола, в знак на преданост към Османовци, завоювали видимия свят. Не сдържаше яростта си, от гърлото й заедно с турските думи излизаше див черкезки вик.
Султанът кратко попита действително ли е допуснала насилие над беззащитната Хурем.
Черкезката се разсмя гърлено и извика, че Хурем още не е получила всичко, което заслужава. Понеже тя, Махидевран, е баш кадъна и само тя може да бъде първа на услугите на негово величество, а всички жени, и преди всичко робините, трябва да отстъпват пред нея и да я смятат за своя господарка.
Сюлейман вторачено гледаше онази, която наричаше Пролетна Роза и Повелителка на живота, която съвсем доскоро поставяше над всички, без която не можеше да диша. Гледаше и не виждаше идола, пред който се прекланяше. Пред него стоеше тъпата, надута, охранена черкезка, цялата окичена със скъпоценни дрънкулки, които щедро й беше дарявал за всяка целувка, за всяко повдигане на веждите, а до нея — пълната с живот и искрящ ум девойка. В харема тя беше сякаш предизвикателство за всички онези пищни, невероятно красиви одалиски: като че ли с най-обикновено лице, с детско леко вирнато носле, цялата толкова мъничка, че би се побрала на дланта на своя безмилостен пазач — главния евнух, но мъжествена, дръзка, изпълнена с необяснимо очарование и невероятен ум. Сюлейман прекрасно знаеше какво представляват дебрите на харема. Там всичко е несигурно, нетрайно, тревожно и наплашено и всички сякаш са раздвоени: едни се подчиняват на съдбата и плуват на този проклет кораб на тежко, безсмислено съществувание, което ги води към старост и смърт, а други (те са съвсем малко, единици) започват ожесточена борба за султанското ложе, без да се замислят какво може да им донесе това ложе. А тази девойка не се присъедини нито към едните, нито към другите, и дори на ум не й идваше, че случайно завоюваното султанско ложе ще й донесе нещо съвсем непредвидено — власт, каквато никой не е и сънувал. Каква изненада е за него и каква радост в същото време: да срещне в харема, сред тази потъпкана „плът за удоволствие“, сред затъпелите наложници и наплашените пособия за развлечения и наслади едно мислещо същество, човек, който да ти бъде равен по упорство на ума и жаждата за знания, а по воля и характер да те надминава, понеже зад тебе, освен произхода ти, няма нищо друго, а тя се е измъкнала от небитието, от робството и безнадеждното унижение на самия връх само благодарение на собствените си сили, на душевната надареност, на мъжеството и вярата в своето предназначение на земята.