Всичко това Сюлейман го чувствуваше, макар и да не можеше докрай да го проумее, а и не се мъчеше. Знаеше само едно: не иска да види повече никога и никъде тази черкезка. В паметта му изплуваха думите: „А онези, от чието непокорство се боите, ги отделяйте и наказвайте…“
— Махни се, тъмна жено — каза той тихо, но твърдо. А когато Махидевран се спусна гневно към него, той повтори вече с нетърпение в гласа: — Махни се!
Железните ръце на главния евнух моментално измъкнаха черкезката от спалнята.
А двамата останаха сами, погледнаха се един друг в очите и навярно и двамата едновременно разбраха: завинаги са заедно, докрай, неразделно. Сюлейман уморено се зарадва на това откритие, а Хурем се изплаши. С ужас почувствува, че ненавистта й се беше изпарила, беше изчезнала някъде, а на нейно място се появяваха изкушения, и демони завладяваха душата й неумолимо и навеки! Нима това искаше, нима към това се стремеше! Искаше само да успокои, да приспи вампира, а после да го удари, да го победи и надмине. За да отмъсти за всичко. За милата си майка и за баща си, за Рогатин и за цялата своя земя, която тези пришълци, тези грабители и ловци на хора се стремяха да оковат в железен нашийник като онези нещастни девойки, които плаваха с нея през морето и бяха продадени на робския търг в Стамбул във вечна робия. И макар самата тя да не беше изпитала нашийника, все едно усещаше жестокото му желязо върху своята нежна шия. Той я заплашваше постоянно, надвисваше над нея цял живот като вечно проклятие. Дали само заради това, че се беше родила на такава щедра и богата земя, която се беше оказала на кръстопътя на племената и цялата история?
Трябваше да разгаря в себе си омраза към този повелител на всички грабители, да я отглежда упорито и старателно, тя го правеше без външна принуда, без чиято и да е помощ, и вече трябваше да откъсне плодовете й, когато неочаквано се прекърши. И с ужас почувствува у себе си вече не омраза към този висок тъжен човек, който приличаше на викария Скарбски от Рогатин, а страшно е дори да се каже — нещо като начало на благосклонност или може би и любов. Вятърът на горчивите спомени и досега я отнасяше в родината, а любовта вече я отклоняваше като младо дръвче, назад. Отдавна вече беше престанала да бъде Настася, беше станала Хурем. И сега остана сама с този човек — сама в целия свят. Пристъпи към Сюлейман и той протегна към нея ръце. Падна на гърдите му и цялата се разтърси от ридания. Нека сянката ти падне върху мен. Пада върху цялата земя, нека падне и върху мен.
Ето кога се извърши изоставянето на душата й от нейния три-единен християнски бог. Тъкмо тук, където беше грешила, трябваше да приеме чуждата вяра. Толкова леко. Трябваше само да вдигне десния си показалец — пръста на изповеданието. Добродетелна блудница. В душата й постепенно се промъкваха порок след порок, страст след страст, а тя дори не забелязваше. Потапяше се в плътския живот, докато не потъне в него: „Ако ми се поклониш, всичко ще бъде твое…“ Каква измама!
А образът на милата й майка, скъпият образ, избледняваше и едва проблясваше през отдалечеността на времето, безизразен и горчив като самотните нощни ридания. И само дълбоко в душата й печално звучеше останалата пак от майка й песен: „Ох, кладенецо дълбок, боя се да не падна. Залюбих неверник — ох, сега пропаднах…“
ОСТРОВЪТ
И какво сега? Дяволите вече се вселиха в нея и около нея гъмжеше от тях. Наистина напоследък мируваха, но все едно знаеше: сега е в ръцете им и за нея няма спасение. Отиваше при султана всяка нощ, умираше и се раждаше в неговите обятия, а той, по всичко личеше, виждаше живота само в нейните очи, в нейното лице, в нейното плахо-съблазнително тяло и се учудваше сега безкрайно защо така дълго не е могъл да отгатне (но кой ли би могъл да му подскаже, кой?) причината на душевната си мъка, а още повече се учудваше как е могло отначало да му се стори некрасиво това единствено на света личице с прекрасното, упорито вирнато носле, с очи, които му светеха като звезди в най-непрогледна тъма с чудно сияние, от което би просветнала дори и най-мрачната душа. Наистина красотата е в очите на онзи, който обича.
Султанът отново ставаше султан. Свикваше Дивана, съветваше се с везирите и изпълнявайки задължителния ритуал, се показваше два пъти в седмицата на придворните и посланиците, всеки петък се молеше в джамията „Света София“, сегиз-тогиз яздеше до Атмейдан да стреля със стрели, вглеждаше се в новите строежи в Стамбул, даряваше велможите със златоткани кафтани и земи, наказваше и помилваше и отново и отново се връщаше при своята Хурем, без която не можеше да диша, връщаше се в нощите на нейния глас, нейните песни, нейния смях и нейното тяло, каквото светът още не познаваше. Всеки път ново, непознато, необяснимо и страшно в своята съблазнителност и неизчерпаемост, това тяло лишаваше султана от воля, в него всичко тръпнеше само при едно докосване до Хурем и той с ужас си мислеше, че сутринта трябва да изостави това момиче-жена заради друга една жена — властна и немилосърдна — държавата, а в същото време това беличко момиче ще бъде оставено на преследването, одумваието и клеветите на безжалостния, завистлив харем. Пред очите му непрекъснато беше едно и също: валиде ханъм с тьмните властни устни, злите султански сестри, хищната Махидевран, мързеливите одалиски, дебелите коварни евнуси, мълчаливият главен евнух, безнадеждно раздвоен между султана и неговата майка, а сред всичко това — тя, Хурем, с момчешката фигурка, в която няма като че ли нищо женско, само разкошните коси и твърдите полукълба на гърдите.