Така разсъждаваше мъдрата валиде ханъм, като наблюдаваше спокойно временното увлечение на своя син по малката украинка. Но нейната мъдрост претърпя страшен и непредвиден удар. Спокойствието изчезна като дим от степен огън. Нейният велик син с чувствителната душа, с ненадминатата мъдрост, с непреклонната воля беше сломен като тънка тръстика от буря, беше победен от коварство, което превъзхождаше всяка мъдрост, беше хвърлен в унижението на долна страст, която не щади у мъжа нито неговата изисканост, нито блясъка, нито обичайната порядъчност. Малката Хурем се извисяваше над харема, над валиде ханъм, над самия султан, над цялата империя и никой още не разбираше това, освен мъдрата валиде ханъм, никой не можеше да помогне и да отвори очите на султана, да му покаже опасността и да го посъветва как да се спаси.
Валиде ханъм повика Махидевран, която не беше на себе си от мъка след смъртта на трите си деца, и спокойно й съобщи какво става в харема. С това тя още повече ускори неизбежната победа на Хурем.
Падането на Махидевран беше ужасяващо. Султанът забрави за любовта си към нея, забрави за децата, които тя му даряваше с такава щедрост, не искаше да си спомня, че тя е султанка, майка на малкия шехзаде Мустафа, единствения наследник на неговия престол. Той прогони Махидевран от очите си като най-презряна робиня, не искаше да я вижда не само в спалнята си, но и в харема, та дори и в Стамбул: Махидевран беше откъсната от сина, откарана на остров Мармара в Мраморно море, в стария летен сарай, заточена завинаги и обречена на самота. А нейните покои, най-големите в харема, с три прозореца, с мраморен водоскок по средата, със скъпи килими, бяха дадени на малката Хурем, без да се иска нито съгласието, нито съветът на валиде ханъм, а освен това на Хурем предадоха и всички предишни прислужници на Махидевран, като че ли тази роксоланка с нейното безполезно тяло беше станала вече султанка и беше дала нов подраст на всемогъщия род на падишаха.
Валиде ханъм искаше да се добере до султана — той не я приемаше. Тя измъчваше с отчаянието си скъпия на думи главен евнух, а черният евнух спокойно ломотеше: „Не бива да се пъха пръст в колелото на съдбата.“ Хурем все пак оставаше във властта на валиде ханъм. Нощите принадлежаха на султана, дните — на повелителката на харема. Тя викаше Хурем в своите покои, седеше, потънала в скъпи кожи върху белите килими, опитваше се да узнае с какви чалъми малката украинка е завладяла нейния син, а момичето безгрижно се смееше: „Какви чалъми?“ „Кой го е завладял?“ „Какво приказвате, ваше величество?“ Валиде ханъм я държеше при себе си с часове, гощаваше я със сладки неща, поръчваше да донесат книги, за да четат заедно с Хурем, искаше да проникне ако не в душата, поне в частица от това чуждо тяло: какво харесва, какво обича — топло, гальовно докосване, красиво облекло, бои ли се от студ, свива ли се от вятър, трепва ли от вик или скърцане на врата и рева на дивите зверове в подземията на сарая.
А Хурем, като се смееше и се бранеше от натрапничеството на валиде ханъм, изпречваше пред себе си непробивната завеса на безгрижието, избавяше се от любопитството на Хафса с песни и песнички, беше неуловима като дух, непристъпна като скалист остров сред разбунтувало се море. Като че ли тази шестнадесетгодишна девойка отдавна беше открила мъдростта на човешката непристъпност, благодарение на която всеки може да живее на света, запазвайки собствената си личност. Ние съществуваме дотогава, докато, приобщавайки се към всичко, което ни обкръжава, в същото време сме отделени от него с обвивката на своето тяло, със своя дух и неповторимостта си. В това момиче неудържимият смях криеше горчиво презрение към всичко. Ах, ако можеше да види това нейният заслепен син! Въздъхвайки незабележимо, валиде ханъм пускаше Хурем. „Върви, върви, момиче. Приготви се както подобава за нощта. Денят принадлежи на мъжете. А на жените принадлежи нощта. Помни това.“