Хурем си отиваше от валиде ханъм, за да се скрие в разкошното си жилище и да се наплаче до насита преди настъпването на нощта. Плачеше така, че никой да не я види, да не й почервенеят очите и дори сълзите й да не бликат от очите. О, проклета земя, където не ти дават дори да си поплачеш човешки: вездесъщите очи ще я забележат, ще я съгледат, ще донесат на султана и той ще я прогони от себе си, защото за утеха тя му е нужна смееща се, а не разплакана, скръбта и мъката той оставяше зад прага на спалнята, а тук искаше да има само радостно безгрижие и онова веселие на духа, което възнася дори и най-обикновените хора до висотата на безсмъртните богове.
А в Хурем, зад привидната безгрижност, мъката бушуваше все по-силно, макар че душата й, почти умряла по робските пазарища, постепенно се съживяваше, прогонвайки от себе си призрака на смъртта, и се връщаше към живота, към онзи истински и голям живот, в който на човека са му нужни отечество, свобода и песни. Като загуби отечеството си, можеше ли да го замени дори с тази необхватна империя, простряла се върху цели три материка? Отнеха й свободата — ще може ли могъщият султан да й върне този божи дар? С нея оставаше само песента, в нея беше спасението и песента й стана оръжие и средство за избавление, стъпала за спасение по онази стълба, която съединява земята и небето, волята и неволята, битието и небитието.
Съществуваше също и плътта, но за нея Хурем не мислеше и не се грижеше, като че ли дори не забелязваше тялото си и неговото унижение. Защото колкото повече беше унижавана нейната плът, толкова по-нависоко се стремеше и се извисяваше нейният дух. Жената умее да се разделя на дух и плът — това е нейното предимство пред мъжа и всичко живо.
Нощите минаваха една след друга. Влажният вятър от Дарданелите, от голите брегове на Азия се сменяше със северен вятър, който очистваше въздуха на Стамбул, прогонваше смрадта от нечистотиите и застоялата вода край пристанищата. Сивите гъски крещяха във високите тъмни небеса като нестихващата болка и отчаянието на Хурем — тя искаше ден, а трябваше да живее само нощем, надявайки се на освобождение от унижението, потиснатостта и безполезността.
Беше от хората, които цял живот вървят след слънчевия лъч, по белия ден и по белия свят и може би те са повече на земята, но има и такива, които вървят по тясна лунна пътечка, сред мрак, тъма и тайнства, омагьосани от сребристото сияние, влудени от небесния блясък, този блясък е в очите им, а в душите им е тъма и мрак. Султанът беше от тези хора и тя стана негова жертва. Колко години през детството бе слушала със сълзи на вълнение в очите бащината проповед в църквата „Свети дух“, с каква наслада плачеше някога при думите на евангелиста Матей: „А аз ви казвам: обичайте вашите врагове, благославяйте проклинащите ви, благо-творете ненавиждащите ви и се молете за тези, които ви обиждат и гонят.“
И ето тя обикна своя враг!
Непосилната мъка и безнадеждността прекършват завинаги едни, а за други неочаквано стават път към висините на духа. Когато Хурем се убеди, че хората и бог са я изоставили, че светът я хвърля на произвола на съдбата и тя е предоставена само на собствените си сили, неочаквано за нея самата у нея се разкриха такива непознати възможности на ума и такава твърдост на духа, че дори сама се изплаши. Може би с това уплаши и своите харемни пазачи, и самата валиде ханъм, но затова пък учуди и възхити султана така, че той не можеше да престане да съзерцава тази удивителна девойка, в която се криеха толкова изненади, толкова богати знания и дарби!
През тези два месеца на влажната стамбулска зима, двата месеца, през които бяха неразделни, Хурем беше още и ученичка на султана. С безкрайна настойчивост Сюлейман отучваше Хурем от грубите песнички, като я въвеждаше грижливо в храма на истински възвишената поезия, където владееше дух на изтънченост, където от простонародния груб турски език беше останал само един спомагателен глагол, затова пък господствуваха персийски и арабски думи, където, ако знаеш скрития поетичен ключ, цели строфи на газелите можеха да се четат последователно ту по персийски, ту по арабски, ту по турски. Той й четеше газели на Ахмед Паша и Иса Неджати, четеше й знаменитата „Мюреба“ на Иса Месихи и тя мигновено схващаше не само смисъла, но и тънкостите на поезията. Паметта й беше силна като глициния, Хурем можеше да повтаря цели газели след Сюлейман, а случваше се след няколко дена, когато той вече беше забравил какво й е чел, тя изведнъж да си спомни от Ахмед Паша: „Ела, но да не попаднеш в шатъра на съперника, защото знаеш нали, че там, където има куче, и ангел не може да мине, приятелю мой…“ Или пък мило преиначаваше стиховете на Джеляледин Руми: