И вече когато Хурем заспа, той шепнеше над нея, като приспивна песен, стих от Юнус Емре — твърде простия за султаните поет, но толкова подходящ за дадения момент:
Спящата Хурем му се струваше безсмъртна. Плахо се докосваше до копринените й гърди и усещаше безсмъртието й. Тя спеше като лодка върху тихи води, пълна с живот, огън и скрито движение. Като змиите тя никога не се изпотяваше, от нея лъхаше сух огън дори и когато беше спяща, той изгаряше Сюлейман, превръщаше го във въглен и пепел. Най-сетне той намери жена, която го убеди, че на света съществува нещо по-важно, по-ценно и по-високо от неговата недостижимост. Какво точно? Тя самата. Само тя. Беше за него утоляване на жаждата, забрава и възкресение, даваше му освобождаване от всичко, прилично на сладка смърт. Тогава той забравяше дори себе си, освобождаваше се от себе си и знаеше само едно: без тази жена не може да живее, без любовта си към нея, без нейната любов светът ще загуби цялата си прелест, всичките си краски и най-страшното — ще загуби бъдещето си. Понеже любовта е като изкуството, обхваща и онова, което реално съществува, и онова, което трябва някога да настъпи.
Кому да разкажеш за тези неща? Хурем го знаеше и бездруго, а никой повече няма да те разбере, няма с кого да го споделиш. Може би само с Ибрахим, с когото отдавна не беше се усамотявал, понеже бе увлечен по Хурем, а него бе оставил на насладите с младата му жена.
Сякаш за да даде възможност на Хурем напълно да почувствува високото щастие да носи в себе си султанското семе, Сюлейман заповяда в харема никой да не я безпокои, дари й отдих и уединение за няколко дни и нощи, а сам се отдаде с усърдие, което можеше да изглежда прекомерно, на държавните работи; после, като възобнови стария обичай, се затвори в покоите на Мехмед Завоевателя със своя любимец Ибрахим. Такива продължителни разлъки при тях не бяха чести и новата среща всеки път се поливаше щедро с вино, а щом изпиеха първите чаши, те изпълняваха на два гласа религиозен химн като дервиши от ордена руфаи. Така беше и този път. Сюлейман, дяволито поглеждайки Ибрахим над златната чаша, започна с това, което в играта принадлежеше нему:
— Погледът ми зърна и обикна красавец араб. Ох! Ох!
— Макар и да е араб, много е изискан — мигновено отговори Ибрахим.
Сюлейман остави чашата и притисна ръце до сърцето.
— Казах му: „Момко Шамун, да не си ти от Дамаск? Ох! Ох!“
Ибрахим, като се усмихваше, бавно поклати глава:
— Не! Не! Не съм аз от Дамаск, а от Халеб. Ох! Ох! Единият пита, другият отговаря, задълженията са отдавна и твърдо разпределени, а след възкачването на Сюлейман на престола разпределението се затвърди още повече. Всъщност Ибрахим в положението си на Сюлейманов любимец и довереник беше благодарен на обстоятелството, че никога не даваше воля на вродената си наглост, умееше да се сдържа и при това го правеше незабелязано, като отстъпваше винаги първото място на своя повел ител и му внушаваше по всякакъв начин мисълта, че са равни сякаш във всичко и никой от тях в тези нощни беседи не взема връх. След песничката на дервишите биха могли да кажат нещо от неприличните поеми на Джафар Челеби или от пиянските стихове на Иляс Ревани, но пръв трябваше да започне султанът или пък ако не започваше, поне с намек да покаже на Ибрахим какво очаква от него.
— Ти ме забрави — с укор произнесе Сюлейман.
— По-скоро бих забравил собственото си име, ваше > величество — плесна с ръце Ибрахим, искрено обиден от такъв упрек.
— Нима може да се сравни скучният султан със сладката Кисайя? — присви очи Сюлейман, подтиквайки Ибрахим към простодушна игривост, в която намираше отдих от постоянното напрежение на властта.
Ибрахим узна един от първите в двора за неочакваното увлечение на султана по робинята-роксоланка и се тревожеше за това увлечение може би повече дори от валиде ханъм, понеже то можеше да засегне не само по-нататъшната му съдба, но и направо живота му. Знае ли вече султанът, че роксоланката е подарена в харема му именно от него, Ибрахим? Ако още не знае, то кога, от кого и как ще узнае. Добре, ако увлечението премине така необяснимо, както беше и започнало и Сюлейман забрави за малката робиня и не вземе да проучва откъде се е появила в харема. А ако стане непредвиденото? Ако този непостижим човек приближи до себе си Хурем задълго и я направи своя жена? Досега Ибрахим беше в ръцете на валиде ханъм, сега зависеше и от Хурем. Ами ако тя изведнъж си спомни как я бяха купували на Безистена, как той, Ибрахим, я беше повикал в своята спалня, а после, изпращайки я вече в султанския харем, беше пожелал да види младото й девствено тяло? Колко жестоко ревнив е Сюлейман към своите жени, Ибрахим знаеше още от Маниса. Веднъж, като видя как един млад скопен жребец се мъчи да скочи върху кобила, шехзадето учудено попита коняра: това случайно ли е, или скопеният жребец може наистина да направи нещо с кобилата.