Грубият коняр само се засмя на тази наивност на принца.
— Случва се скопецът да се справи по-добре от жребеца, а случва се жребецът да не може да замени в тая работа скопеца.
— Но нали е лишен от пол? — не мирясваше шехзадето.
— Но не е лишен от принадлежности!
— Ами тогава евнусите? — беше попитал Сюлейман Ибрахим, като че ли той можеше да разбира тези неща по-добре от един роден мюсюлманин.
Ибрахим сви рамене. Но умът на Сюлейман беше такъв, че влезеше ли нещо в него, засядаше здраво и задълго. Той започна да разпитва своя възпитател Касъм паша и да се мъчи да разбере как са кастрирали робите в Египет, откъдето е произлязъл този нечовешки обичай в дворовете на персийските шахове, селджушките ханове и неговите предшественици от рода на Османовци, а след това заповяда да направят преглед на всички евнуси и безжалостно да ги лишат от всичко мъжко, та и следа да не остане. Когато Касъм паша внимателно намекна, че не всички ще издържат толкова тежко изпитание, особено възрастните евнуси, тоест най-преданите и опитните, Сюлейман само изкриви уста:
— Толкова по-зле за тях.
Същото направи и в Стамбул, като преполови евнусите и в харема, и в двора. Сега те не заплашваха султанските жени с нищо, дори малка нужда нямаха с какво да свършат и бяха принудени да носят в гънките на чалмите си сребърни тръбички за тази цел.
Така че Ибрахим можеше лесно да си представи какво би го очаквало, ако султанът узнаеше за произхода на своята любима и за нощите, които беше прекарала в неговия дом на Атмейдан. Спасението беше може би само в надеждата, че робинята ще омръзне на султана преди той да започне да се интересува как е попаднала при него или пък — и на това трябваше да се надява повече от всичко — че нито валиде ханъм, нито самата Хурем ще издадат Ибрахим: едната — за да не бъде в съучастие с гърка, а другата — за да остане завинаги пред султана вън от всички подозрения. Но това бяха все пак само надежди, а какво ще стане в действителност, никой не можеше да каже предварително, дори и самият Ибрахим, въпреки своята проницателност и острота на ума. Утешаваше го, че султанът не беше променил засега отношението си към своя любимец, значи още не знаеше нищо. Иначе не би простил.
За младата жена на Ибрахим султанът също заговори очевидно не случайно. Може би увлечението му по малката Хурем беше така силно, че той нямаше търпение да се похвали с нейната красота и прелестите й, но високото му положение не позволяваше да направи това дори и пред Ибрахим и Сюлейман призоваваше своя любимец към откровеност: нека да хвали своята Кисайя и в тези възхвали ще се отрази като в огледало увлечението на султана. Но в същото време Ибрахим се поколеба — да заставя султана да сравнява любимата си с любимата на своя поданик (макар приближен, макар любимец!) — няма ли да бъде това оскърбление за неговото високо достойнство, особено като се вземе пред вид и тежкият Сюлейманов характер? Султанът няма нужда от свидетели на своите любовни забави, не са му нужни довереници за неговата мъжка страст и жената, която е обикнал дори за няколко дена, за него стои по-високо от всички жени на света, така че ако ще се говори пред него за други жени, то само пренебрежително или с насмешка.
Всички тези мисли, опасения и съмнения се стрелнаха в главата на хитрия грък така бързо, че той отговори на укора на Сюлейман почти веднага, мигновено и именно така, както Сюлейман би искал да чуе.
— Кисайя ли? — възкликна Ибрахим, разтваряйки очи, като че ли безкрайно учуден от напомнянето на султана за някаква си там незаслужаваща вниманието му личност. — Дъщерята на натъпкания с дукати дефтердар Скендер челеби ли? Няма да повярвате, ваше величество: мирише на злато!
— На злато ли? — усмихна се султанът. — На злато, казваш? Не съм чувал още досега за такива жени. Може би на амбра или мускус?