Лафкадио Хърн
Рокуро-куби1
Преди близо петстотин години живял самурай на име Исогаи Хейдадзаемон Такецура, на служба при даймьо — владетеля — Кикуджи от Кюшу. Този Исогаи бил наследил от войнствените си предци вродена дарба за бойните изкуства и необикновена сила. Още като момче надминал учителите си в саблен бой, в стрелба с лък, в схватки с меч и разкрил качествата си на смел и изкусен воин. По-късно, по време на войната Ейкьо2, той така се отличил, че заслужил много и високи почести. Но когато Кикуджи загубил властта и се разорил, Исогаи останал без господар. Можел веднага да постъпи на служба при друг даймьо, но тъй като не търсел слава, а в сърцето си останал верен на предишния си господар, предпочел да се откаже от светския живот. Затова си отрязал косата и станал странстващ монах, като приел будисткото име Кайрьо.
Но дори под расото на будистки свещенослужител биело храброто му сърце на самурай и както преди се надсмивал над риска, така и сега презирал опасностите; в мраз и пек пътувал, за да проповядва будистките закони там, където никой друг монах не дръзвал да пристъпи. Защото това било време на размирици и жестокост и пътищата криели опасности за самотния пътник, пък бил той и духовник.
По време на първото си дълго странстване Кайрьо посетил провинция Кай. Веднъж нощта го заварила в безлюдна планинска местност, отдалечена на много ри3 от най-близкото село. Монахът се примирил, че ще спи под звездите, и като си избрал за ложе меката трева край пътя, се приготвил за сън.
Той никога не бягал от несгоди, тъй че и голият камък му служел за легло, а коренът на някой бор — за удобна възглавница. Тялото му било от стомана и Кайрьо не се боял от росата, дъжда, сланата и снега.
Тъкмо легнал, и ето по пътя се задал мъж с брадва и голям наръч дърва. Като видял монаха, дърварят спрял, поогледал го мълчаливо и го попитал дълбоко зачуден:
— Що за човек сте, господине, та имате смелостта да спите сам на такова място?… Тук обитават зли духове. Не ви ли е страх от косматите?
— Приятелю — отвърнал весело Кайрьо, — аз съм само един странстващ монах или, както биха ме нарекли хората, „гост на облаците и водата“. От косматите никак не се страхувам, ако говорите за злите духове — лисици и язовци. А безлюдните места обичам: удобни са за медитация. Свикнал съм да спя под открито небе — научих се да не треперя за живота си.
— Трябва да сте наистина смел, свети човече, за да спите тук. Това място има лоша слава, много лоша! Нали знаете какво гласи народната мъдрост: Кунши аяюки ни йорадзу — „Благородният не се излага без нужда на риск“. Затова ви предупреждавам, че е много опасно да спите тук. И ви предлагам подслон, макар че домът ми е само една окаяна сламена колиба. Няма нищо за ядене, но поне ще намерите над главата си покрив, под който да преспите спокойно.
Той говорел искрено и Кайрьо, на когото дружелюбният му тон се харесал, склонил да го последва. Дърварят го повел по тясна и стръмна планинска пътека, на места труднопроходима и виеща се над опасни пропасти, на други — покрита с хлъзгави коренища, на трети — криволичеща между грамадни зъбери. Най-после Кайрьо се озовал на малка поляна на билото на хълм. Над главата му светела пълната лупа. Огледал се и видял сламена колиба с весело осветени прозорци. Дърварят го завел под навеса зад колибата, където си измили краката с течаща по бамбукови тръби вода, докарана от потока наблизо. До навеса имало зеленчукова градина и горичка от кедър и бамбук, а между дърветата проблясвали косите на планински водопад, разстилащи се на лунната светлина като дълга бяла роба.
Кайрьо влязъл с домакина в колибата и видял още четирима обитатели — мъже и жени, които греели ръцете си на огън, стъкнат в ро4. Те се поклонили ниско на монаха и го поздравили почтително. Кайрьо се учудил, че бедни хора, и то в такава пустош, владеят етикета. „Добри хора — казал си той. — Трябва да са възпитавани от човек, отлично запознат с нормите на благоприличието.“ После се обърнал към стопанина на къщата — аруджи, както го наричали останалите:
— Ако съдя по изисканите ви думи и по това тъй любезно посрещане, невинаги сте били прост дървар. Навярно преди сте принадлежали към по-висша класа?
Домакинът се усмихнал горчиво:
— Не грешите, господине. Някога бях човек с положение, а вижте ме сега… Животът ми е истински провал — съсипаха ме собствените ми грехове. Служех при един даймьо и имах доста висок ранг. Ала прекалено много обичах виното и жените, а тази страст ме подтикваше към злодеяния. Моята себичност доведе дома ми до разорение и причини смъртта на много хора. Но ме постигна заслужено възмездие, макар че дълго се крих от закона. Сега често се моля за възможността да изкупя някак злото, което извърших, и да възродя дома на своите предци. Но се страхувам, че никога не ще намеря начин да го сторя. Въпреки това се опитвам да преодолея грешките си, като искрено се разкайвам и помагам доколкото мога на изпадналите в беда.
4
Четвъртито, плитко и изкопано в средата на стаята огнище. Обикновено се пълни до половината с въглени. — Б.а.