На изток небето изсветлявало — скоро щяло да съмне, а монахът знаел, че силата на злите духове трае, докато е тъмно. Той погледнал окървавената и омазана с пяна и пръст глава на ръкава си, изсмял се гръмогласно и си рекъл: „Ама че подарък ще отнеса оттук — глава на зъл дух!“
После си събрал нещата и безгрижно се спуснал от планината, за да продължи пътя си. Вървял така известно време, докато стигнал до Сува в провинция Шинано. Преминал тържествено по главната улица с главата на ръкава си и предизвикал такъв смут, че жените заприпадали, децата се разпищели и разбягали, всички обсъждали шумно гледката, докато се появил един торите — така наричали тогава полицаите — и отвел монаха в затвора. Защото всички мислели, че главата е на убит, който, умирайки, е захапал ръкава на своя палач. Колкото до Кайрьо, той само се усмихвал и мълчал на разпита. Така че, след като прекарал една нощ в затвора, на следния ден го изправили пред местния съд. Наредили му да обясни защо той, един монах, носи на ръкава на робата си човешка глава и как смее да демонстрира безсрамно пред очите на хората престъплението си.
Кайрьо се смял дълго и гръмко на тези въпроси, а после се обърнал към съда със следните думи:
— Многоуважаеми съдии, не аз закачих главата на ръкава си — тя сама, пряко волята ми, се вкопчи в него и остана да виси така. Не съм извършил никакво престъпление. Защото това не е човешка глава, а на зъл дух. А и да съм причинил смъртта му, то бе само за да спася собствената си кожа…
Монахът започнал да разказва приключението си, като отново се разсмял от все сърце, когато стигнал до неочакваната си среща с петте глави.
Но съдиите не се и усмихнали. Те разсъдили, че е закоравял престъпник, и възприели разказа му за подигравка с тях. Ето защо, без повече разследване, решили да го осъдят незабавно на смърт. Гласували всички освен един — най-стария от съдиите. По време на делото той си мълчал и след като изслушал мнението на останалите, се надигнал и изрекъл:
— Нека първо, както си му е редът, огледаме внимателно главата. Ако монахът казва истината, то самата тя ще го потвърди… Дайте я тук!
Главата ведно с робата била незабавно поставена пред съдиите. Старецът дълго я въртял, оглеждал я внимателно и най-сетне открил на тила няколко странни червени йероглифа. Той насочил вниманието на съдиите към тях и им показал също така, че никъде по шията не личали следи от меч или друго оръжие. Тъкмо обратното — линията на прерязване била гладка като тази на откъснал се от клонка пожълтял лист. Тогава старият съдия се обърнал към присъстващите:
— Убеден съм, че монахът казва самата истина. Това е глава на рокуро-куби. В книгата „Нанхо-и-буцу-ши6“ пише, че на тила на рокуро-куби винаги има червени йероглифи. Ето ги и тук. Можете сами да се убедите, че не са написани впоследствие. Освен това знайно е, че от древни времена такива духове обитават планините в провинция Каи… Но вие, господине — обърнал се той към Кайрьо, — що за човек сте? Откъде такава смелост? Защото дадохте доказателство за храброст, каквато малцина монаси притежават. Вне имате по-скоро качества на воин, отколкото на монах. Навярно някога сте били самурай?
— Да, прав сте. Преди да се посветя на Буда, бях дълго време воин и нямах страх от нищо — ни от човек, ни от дявол. Тогава името ми бе Исогаи Хейдадзаемон Такецура и живеех на Кюшу. Може би някои от вас ме помнят?
В залата се разнесъл възторжен шепот, защото много от присъстващите помнели добре това име. И Кайрьо мигом се оказал сред приятели вместо пред съдии — приятели, готови да му засвидетелстват почитта и вниманието си. Всички го придружили с благоговение до замъка на даймьо, който го посрещнал с радост, угостил го и на сбогуване го дарил богато. Когато напуснал Сува, Кайрьо бил толкова щастлив, колкото би могъл да е щастлив един монах на този преходен свят. А главата взел със себе си, като твърдял шеговито, че я е нарочил за подарък.