— Не е затова. Ни най-малко.
— Тогава какво?
— Мисълта, че се познаваш с царски особи. Че си още толкова млада, а си видяла такива неща. Че човекът, с когото спорих миналата вечер, наистина е Касий Фронтин, прочутият пълководец. Че си племенница на консула Гай Юний Сцевола и си била любовница на брата на императора и… Не разбираш ли, Луцила, колко ми е трудно? Колко съм объркан?
— Бедният ми объркан варварин!
— Не ме наричай така, дори да е вярно.
— Моят великолепен келт. Моят красив златокос британец. Така по-добре ли е?
Наемаме малка двуколка с един кон — на острова други превозни средства няма — и отиваме на плажа, за да се къпем голи в топлата вода и да се приличаме на слънце на каменистия бряг. Вече е късно следобед, при това есен, но нежната кожа на Луцила бързо порозовява и когато се връщаме в хотела, тя е топла и пари.
Два дни, две незабравими нощи на Капре, после се връщаме в Сурент, където кочияшът ни търпеливо чака, за да ни отведе в Неапол. В хотела никак не ми се иска да се разделя с нея и я моля да остане през нощта с мен, но тя настоява да се върне във вилата на Фронтин.
— А аз? Аз какво да правя? Да вечерям сам, да спя сам…
Тя ме целува лекичко и се смее.
— Да съм казала такова нещо? Естествено, ще дойдеш с мен във вилата на Фронтин.
— Но той не ме е поканил!
— Колко си глупав понякога, Цимбелин! Аз те каня. Аз съм гостенка на Адриана, а ти си мой гост. Върви си събери багажа и кажи на рецепцията, че си заминаваш. Хайде!
Така и правя. В пищната двуколка на Друзо Тиберио двамата се връщаме във вилата на Марцел Домициан Фронтин, където ме посрещат сърдечно и без следа от изненада. Дават ми великолепен апартамент с изглед към залива. Чичо Касио си е заминал, останалите гости също и аз съм добре дошъл.
Стаите ми са до тези на Луцила. На вечерята, която не може да се нарече иначе, освен пиршество, Друзо Тиберио и неговият гладиатор се държат до немай-къде отблъскващо, но старият Фронтин благоразумно гледа някъде другаде. По-късно, когато вече се готвя да си лягам, чувам леко почукване на вратата.
— Да!
— Аз съм.
Луцила.
— Хвала на боговете! Влизай!
Тя е облечена в копринена роба, толкова тънка, че спокойно би могла да мине и без нея. В едната си ръка държи малък свещник, а в другата — бутилка вино. Забелязвам, че е леко замаяна. Вземам свещта от ръката й, преди да се е подпалила, а после и виното.
— Можем да поканим и Адриана — невинно подмята тя.
— Да не си полудяла?
— Не, а ти?
— И двете?…
— Тя е най-добрата ми приятелка. С нея споделяме всичко.
— Не — отсичам. — Не и това.
— Ти си провинциалист, Цимбелин.
— Такъв съм. И една жена от време на време ми стига.
Видът й е разочарован. Разбирам, че е обещала на Адриана тази нощ да съм на нейно разположение. Какво пък, това е имперска Италия, където традицията на разюзданите оргии очевидно още е жива. Аз се смятам за римлянин, но не съм чак до такава степен. Вярно, Адриана Фронтина е невероятно красива, но и Луцила е такава, а в този момент тя е всичко, което искам. Простички провинциални вкусове. Без съмнение ще дойде време, когато ще съжалявам за решението си, но тази нощ съм непоклатим.
Луцила, разочарована или не, проявява жар и желание за две жени. Нощта минава като в мъгла, прегръдките ни са буйни и трескави. Тя ме учи на един-два нови похвата и сама се радва на изобретателността си. В Британия такива жени няма или поне аз не познавам.
На разсъмване стоим на балкона на спалнята ми, премалели от най-сладката умора, която мога да си представя, и се наслаждаваме на хладния ветрец откъм залива.
— Кога смяташ да тръгнеш на север? — пита тя.
— Когато пожелаеш.
— Какво ще кажеш за утре?
— Защо не?
— Предупреждавам те, в Рим ще видиш неща, които ще ти се сторят скандални.
— Ще го преживея някак.
— Доста неща ти се струват скандални, нали, Цимбелин?
— Не съвсем. Просто всичко това е ново за мен.
— Не се бой — подсмихва се тя. — Ще те науча да го приемаш. Ще спре да те плаши, когато свикнеш с него. Горкичкият ми варварин!
— Вече те помолих…
— Да, да, исках да кажа „горкичкият ми келт“! Ела с мен в Рим, миличък, но запомни: щом си в Рим, най-добре се дръж като римлянин.
— Ще се опитам — обещавам аз.
За пътуването ни е предоставена друга карета — тази на Ецио. Той е дошъл с нея сам от Рим, но ще пътува след седмица с Друзо Тиберио, а някой трябва да върне каретата в столицата. Ние се възползваме от възможността.