От начина, по който говори Луцила, става ясно, че е била любовница на Флавий Цезар, а може би и на по-големия му брат Камил Цезар с титлата „Принц на Константинопол“, макар че живее в Рим. Споменава често и някакъв граф с величественото име Нерон Ромул Клавдий Паладий и в гласа й се прокрадва нотка, която безпогрешно ми подсказва, че и той й е бил любовник.
Пронизва ме ревност, каквато не съм познавал досега. Как е успяла само на двайсет и една да ги натрупа толкова много? Опитвам се да се овладея — все пак това е Рим, казвам си, и разбиранията им за морал се разминават с моите. Трябва да се приспособя към тях.
В това време Луцила вече бъбри за една от сестрите на императора, от която съм щял да бъда във възторг.
— Северина Флориана ми е съученичка и втората ми най-добра приятелка след Адриана. Невероятно красива — мургава, темпераментна, с почти ориенталски вид. Можеш да я помислиш за арабка. И няма да сбъркаш, защото една от прабабите й е сирийка — разправят, че била танцьорка…
Вече трети ден сме на път. Виа Апия ни приближава към Рим и от двете й страни се появяват императорски гробници. Луцила ги знае всичките и ми обяснява:
— Това е гробницата на Флавий Ромул, тази е на Клавдий IX, а по-нататък са гробниците на Гай Марций, на Цецилия Метела, живяла по времето на Август Цезар…
Бремето на историята отново ме притиска.
— А на по-ранните? — питам. — На Август, Тиберий, Клавдий?
— Ще видиш гробницата на Август в града. А Тиберий никой не помни къде е погребан. В гробницата на Адриан край реката са десетина — Антонин Пий, Марк Аврелий и така нататък. Самият Цезар е погребан насред Форума, там е гробницата му, но археолозите твърдят, че не е той, а гробницата е построена преди не повече от шест века. Погледни, Цимбелин, виждаш ли? Стените на града, точно пред нас! Рим! Стигнахме Рим!
Ето го най-сетне Рим, майката на всички градове, столицата на света, имперската метрополия. Белите мраморни стени, строени и достроявани толкова пъти, внезапно изникват пред погледа ми. Рим! Великолепието му разтърсва момчето от дълбоката провинция до дъното на душата му. Пронизва ме тръпка на благоговение, тя се предава по юздите и единият от конете се обръща и ме поглежда, а на мен ми се струва, че в погледа му чета учудване и презрение.
Рим е като папирус — написан, изстърган и пренаписан отново, и така много пъти. И всички стари текстове прозират под новия. Двете хиляди години история се откриват пред смаяния поглед на новодошлия за един миг. Тук нищо не се руши, освен ако не трябва на мястото на старата сграда да се издигне още по-величествена. В историческия център на града си дават среща всички епохи, а около него е опасан страховитият пръстен на съвременния Рим — грозни масивни кули, мрачни административни сгради и многоетажни жилищни постройки.
Но и грозотата им е величествена като всичко в Рим.
Луцила ме упътва и назовава имената на местата, край които минаваме — баните на Каракала, Циркус Максимус, храмът на Божествения Клавдий, кулата на Емилий Велики, дори и тромавата и уродлива Триумфална арка, издигната през 1952 година от византийския император Андроник в чест на краткотрайната гръцка победа в Гражданската война. Римляните я бяха оставили да им напомня за едно от най-големите поражения в историята им. Ала в срещуположния край на алеята е арката на Флавий Ромул, пет пъти по-голяма от арката на Андроник — бележи края на двувековното гръцко господство.
Движението е оживено и хаотично. Навсякъде гъмжи от карети, конски трамваи, велосипеди и нещо, което никога не съм виждал — малки парни влакчета, движещи се свободно на колела, а не по релси. Правила за уличното движение като че не съществуват — всеки върви накъдето му хрумне, никой не подава сигнали, а водачите се опитват да сплашат останалите участници в движението с жестове и ругатни. Ние, британците, сме научени да уважаваме другите и отначало ми е трудно, но бързо се ориентирам и започвам да се държа като тях.