Луцила ме представя най-напред на Сцевола.
— Моят приятел Цимбелин Ветрувий Скапулан от Британия. Запознахме се в дома на Марчело Домициано в Неапол и оттогава сме неразделни. Не е ли великолепен, чичо Гай?
Какво трябва да каже в такъв случай един обикновен неопитен провинциалист, попаднал за пръв път в столицата и внезапно натъкнал се на най-видния гражданин на империята?
Успявам някак да не заеквам и почти гладко изричам:
— Когато тръгвах от Британия, консул Сцевола, и през ум не ми минаваше, че ще имам честта да се срещна с бащата на империята!
Той се усмихва благосклонно.
— Мисля, че ме повишавате в ранг, млади приятелю. Императорът е баща на империята. Ето тук го пише. — Консулът вади блестяща златна монета и ми показва съкращенията и титлите околовръст, които се изписват на монетите от незапомнени времена. — Виждате ли? P.P. означава „Pater Patriae“. Само че портретът е неговият, не моят. Той е бащата на империята. — Смига ми, за да смекчи остротата на упрека. — Но оценявам ласкателството, млади момко. Благодаря. Луцила не ви е създавала проблеми, нали?
Не съм много сигурен какво иска да каже с това. Може би нищо.
— Никакви — отвръщам.
Осъзнавам, че съм зяпнал консула. Слаб жилест мъж около петдесетте, започнал да оплешивява, с пригладени редки кичури червена коса, изпъкнали скули и много светли очи, сиво-сини, които излъчват ледения блясък на сапфир. Прилича изумително на Юлий Цезар от пощенската марка за десет денария — същият израз на непреклонна решимост и желязна воля.
Той ми задава няколко въпроса за пътуването и за родината ми, изслушва ме с интерес, после ми пожелава всичко хубаво и ме отпраща.
Коленете ми треперят, а гърлото ми е пресъхнало.
Сега трябва да се запозная и с домакина, който също не е случаен човек. Нерон Ромул Клавдий Паладий е точно толкова бляскав и внушителен, колкото съм си го представял. Мъж около четирийсетте с приятни светски маниери, висок за римлянин и с яко телосложение, с безупречно подстригана гъста брада, мургава кожа и проницателни тъмни очи. Той внушава усещане за власт, богатство, самочувствие и — дори аз съм в състояние да го доловя — някаква неотразима чувственост.
— Цимбелин — казва той. — Велико име, романтично, царско име. Добре дошъл в моя дом, Цимбелин от Британия.
Гласът му е звучен дълбок бас, глас на актьор или оперен певец.
— Надяваме се често да ви виждаме, докато сте в Рим.
Луцила го гледа с обожание. Би трябвало да изпитам ревност, но аз самият съм изпълнен с благоговение и трудно бих могъл да я упрекна.
Той слага ръка на рамото ми.
— Елате, искам да ви запозная с някои от приятелите си.
Домакинът ме повежда из залата и ме представя на консула Галерий Басаний, по-млад и по-свободно облечен, отколкото съм очаквал, на няколко актьори, чиито имена не ми говорят нищо, и един гладиатор, чието име ми е познато — кой не е чувал за Марк Семпроний Диодор, Марк Убиеца на лъвове?
Минаваме през атриума, където няколко души наблюдават изпълнението на някакъв жонгльор, и се озоваваме във втора зала, също толкова претъпкана. Забелязвам нещо неестествено в превзетите пози и високопарните разговори и скоро ми става ясно какво е то.
Тук има особи от царска кръв и всички се държат като на дворцов прием.
Принцовете са поне двама и Луцила ме представя.
Първият е Камил Цезар, принц на Константинопол, най-големият от братята на императора. Пълен, с лениви движения и аристократично небрежен. Ако Сцевола е Юлий Цезар, този човек е Нерон. И вече е твърде пиян, за да води разговор. Той вяло ми махва с ръка и тутакси губи интерес към мен.
Следващият е вторият брат, Флавий Руфус Цезар. Сигурен съм, че няма да го харесам, защото е имал привилегията да бъде любовник на Луцила, когато е била на шестнайсет, но той всъщност се оказва обаятелен. Не повече от двайсет и пет годишен, ала за разлика от брат си строен, подвижен и вероятно интелигентен. Чувал съм, че Максенций е конте и развратник, и започвам да съжалявам, че Флавий Руфус не е наследил престола. Но тронът е запазен за най-големия наследник и това древно правило рядко се пренебрегва. Хрумва ми, че може би надценявам по-младия принц. Луцила ми беше казала, че Максенций е най-свестен от цялата шайка, и сигурно е така.
Флавий Руфус знае, че съм последната играчка на Луцила, и пет пари не дава. Кани ме да го посетя към края на годината в голямата императорска вила на Тибър, на около ден път от Рим, където щял да празнува сатурналиите с няколкостотин близки приятели.
— И доведете и червенокоската! — весело предлага той. — Нали няма да я забравите дотогава?