Принцът й праща въздушна целувка и ме плясва свойски по ръката, после се обръща към свитата си. Аз съм доволен, че всичко е минало така гладко.
Луцила обаче е запазила най-доброто за накрая. Най-скъпата приятелка от детството й, нейната съученичка и сестра на императора принцеса Северина Флориана. Пред нея наистина изпитвам желание да падна ничком, толкова приказно красива е.
Както ми беше казала Луцила, Северина Флориана е мургава, темпераментна, екзотична. В лицето й не откривам фамилните черти — очите й са черни и блестящи, нослето е малко и вирнато, брадичката е прелестно закръглена. Този път езикът ми се връзва напълно и докато двете с Луцила разговарят, аз стоя отстрани като вол, кой знае как попаднал на приема. Те си бъбрят за неаполитанското висше общество, за Адриана, за Друзо Тиберио и още куп хора, чиито имена са ми съвършено непознати. Говорят и за мен, но на някакъв скорострелен романски, от който не разбирам почти нищо. От време на време Северина Флориана ме поглежда — вероятно преценява новата придобивка на Луцила. Опитвам се да й покажа с поглед, че имам желание да се запознаем по-отблизо, но ситуацията е твърде сложна и от моя страна това е направо безразсъдство — да мисля за близост със сестрата на императора, при това приятелка на Луцила Сцевола!
Във всеки случай дръзките ми погледи не срещат отклик.
По някое време Луцила ме повежда към другата зала. Зашеметен съм.
— Виждам, че си омаян от Северина. Така ли е?
Изломотвам нещо нечленоразделно.
— Ако искаш, можеш да се влюбиш в нея — весело заявява Луцила. — Нямам нищо против, глупчо! Всички са влюбени в нея, защо ти да си изключение? Тя е невероятна! Аз също бих я приела в леглото си, стига да се интересувах повече от тези неща.
— Луцила!
— Това е Рим, Цимбелин! Престани да се държиш като селяндур!
— Аз съм тук с теб. С теб съм дошъл и съм луд по теб!
— Естествено. А сега си обсебен от Северина Флориана и това не е за чудене, макар да се съмнявам, че както беше застанал като пън, едва ли си я впечатлил особено. Но на нея не й трябва мозък, стига мъжът да има хубаво тяло. Все пак ми се струва, че е заинтригувана. На сатурналиите ще получиш възможност, обещавам ти.
Сащисан съм от подобно безсрамие.
Рим! Няма на земята място като него!
Давам си дума, че един ден, и то скоро, ще държа Северина Флориана в прегръдките си. Но не ми е писано да сдържа думата си. Сега, когато е мъртва, често си мисля за нея с дълбока тъга, припомням си екзотичната й красота и си представям как я милвам. Със същия успех мога да си фантазирам, че съм на Луната.
Вече е сутрин, когато се връщаме в апартамента на Луцила. Любим се до обяд, после потъваме в дълбок сън, от който се събуждаме по тъмно.
Така се нижат седмица след седмица. В Рим есента е сезонът на удоволствията. С Луцила сме заедно навсякъде — на опера, на театър, на гладиаторски борби. В най-добрите ресторанти ни посрещат радушно и ни дават най-хубавите маси. Тя ме развежда из столицата — показва ми Сената, прочутите храмове, древните императорски гробници. Замаян съм — всичко това надминава и най-смелите ми фантазии.
От време на време успявам да зърна Северина Флориана в някой ресторант или на прием. Луцила прави всичко по силите си да ни даде шанс да си поговорим и няколко пъти успява. Тогава имам чувството, че всичко се нарежда от добре по-добре — Северина ме разпитва за живота ми в Британия, иска да чуе мнението ми за Рим, споделя с мен някоя и друга дребна сплетня за хората в залата.
Мургавата й красота ме омагьосва. Ние, светлокосите британци, рядко виждаме жени като нея. Тя е създание от друг свят. Гласът й също е омаен — нисък, ала не е дрезгав, а мек и мелодичен като флейта.
Тя знае, че я желая, но умело насочва разговора по-далеч от темата, която ме вълнува. Въпреки това с всеки изминал ден съм все по-сигурен, че рано или късно ще бъдем любовници. И сигурно щеше да стане точно така, ако имахме време.
На два пъти ми се удава случай да видя и брат й, императора.
Първият път е в операта. Той е в ложата си, облечен с традиционната пурпурна тога, и поздравява публиката с небрежно махване на ръката и разсеяна усмивка.
Вторият път е на някакъв прием на Палатинския хълм — тогава той минава през тълпата, този път облечен по-просто и само пурпурната ивица на дрехата му напомня за високия му ранг.
Отблизо ми става ясно защо хората говорят с такова пренебрежение за него. Макар да има държанието и вида на император, в усмивката на Максенций има някаква неувереност, която обезсмисля всичките му имперски претенции. Може да се нарича Цезар, Август, Баща на империята и Велик понтифик, но когато го погледнеш, обърква се и не успява да отвърне на погледа ти. Не е трябвало той да сяда на престола. Брат му Флавий Руфус би бил далеч по-царствен.