На третата вечер най-сетне събирам смелост да се приближа до Северина Флориана. Луцила ми беше казала, че на следващия ден иска да си почине, за да е свежа за най-големите празненства, които все още предстоят. Каня Северина Флориана да пояздим заедно след закуска. Когато останем насаме, може би най-сетне ще се осмеля да й предложа по-интимна среща. Може би. Това, което се опитвам да направя, е ни повече, ни по-малко да съблазня сестрата на императора. Тази мисъл е толкова абсурдна, че сам не мога да повярвам на дързостта си.
Предложението ми явно й се вижда забавно и, струва ми се, съблазнително.
Тя обаче ми отказва — на другия ден трябвало да се върне в Рим. Нищо сериозно, но се налага да замине.
— Но ще се върнете, нали? — питам нетърпеливо.
— Да, разбира се! Ще отсъствам един ден, най-много два. За големия бал последната вечер обаче ще съм тук, това е сигурно!
Тя ме стрелва с поглед, сякаш ми обещава някаква по-особена наслада за предстоящата нощ, която да ме утеши за тазвечершния й отказ, посяга и докосва за миг Ръката ми. Сякаш искра прескача между нас. Никога няма да забравя чувството, което изпитах.
На другия ден Луцила остава в апартамента ни и ме праща да скитам сам наоколо. Отивам да покисна в баните, плувам, разглеждам галерии с картини и статуи, влизам в един от игралните павилиони и губя няколко златни солиди на карти.
Този ден ми прави впечатление нещо странно. Не виждам никого от хората, които познавам от приемите на Палатинския хълм. Граф Нерон Ромул, Леонтес Атик, принц Флавий Руфус, принц Камил, Басаний, Диодор — никой не се мярка наоколо. Вилата е пълна с непознати.
Без Луцила започвам да се чувствам все по-несигурен, по-излишен, отколкото съм в действителност. Когато се връщам в апартамента, я сварвам мрачна и разсеяна, някак далечна. Тя ми задава няколко формални въпроса как съм прекарал деня и отново потъва в летаргия.
— Не си ли добре? — питам.
— Нищо сериозно, Цимбелин.
— Аз ли те ядосах с нещо?
— Не, нищо ми няма, ще ми мине. Тези мрачни зимни дни…
Днешният ден изобщо не е мрачен. Вярно, студено е, но слънцето грее ярко и озарява декемврийското небе със светлина, от която британското ми сърце се свива. Не е време и за месечното й неразположение, така че лошото й настроение си остава загадка за мен. Виждам обаче, че нищо не мога да сторя, затова не се и опитвам и чакам да й мине.
На приема вечерта тя отново е оживена и пърха из залата, разговаряйки с хора, които едва ли познава по-добре от мен.
— Чудя се къде са изчезнали всички — казвам. — За Северина знам, че трябвало да се върне в Рим, но къде са принц Камил, граф Нерон Ромул, принц Флавий Руфус… Той като че не е дошъл на собствения си прием.
Луцила вдига рамене.
— Сигурно са някъде наоколо. Ще ме заведеш ли в стаята, Цимбелин? Тази вечер нещо не ми е до развлечения. Съжалявам, че ти развалям вечерта.
— Няма ли да ми кажеш какво не е наред, Луцила?
— Няма нищо. Нищичко! Просто… малко съм уморена. Моля те, искам да се върна в стаята.
Тя се съблича и си ляга. Не ми се иска да се връщам на приема при всичките тези непознати и лягам до нея. Скоро откривам, че тихичко плаче.
— Прегърни ме, Цимбелин! — прошепва.
Близостта и голотата й ме възбуждат както винаги и съм готов да я любя, но тя ме моли да спра. Лежим тихо в тъмното и се опитваме да заспим, а до нас долитат далечен смях и музика.
На другия ден е още по-зле. Луцила не иска изобщо да мръдне от апартамента, но настоява аз да изляза без нея. Всъщност дава ми да разбера, че иска да остане сама.
Странни празници, в които празничното настроение е изчезнало и на негово място се е появило някакво необяснимо напрежение.
Ала обяснението ще дойде, и то много скоро.
По обед, след като съм скитал безцелно из околността цяла сутрин, се връщам в апартамента ни да видя дали Луцила е по-добре.
Тя е изчезнала.
От нея няма и следа. Гардеробът й е празен. Просто си е стегнала багажа и си е заминала, без да ми каже дума, без да ми драсне ред. Аз съм сам в императорската вила, заобиколен от непознати.
Този ден в столицата се случват изумителни неща, събития от огромно значение, сътресения със съдбовни последици. Ние, които сме останали в императорската вила, не подозираме за тях. Цял ден се забавляваме най-невинно, плуваме, играем карти и се разхождаме из пищната резиденция.
Всъщност всичко е започнало по-рано, когато някои от гостите са си заминали по една или друга причина. Един по един са се върнали в Рим, не само Северина Флориана, но и всички останали, чието отсъствие ми направи впечатление.