Това е странно и обезпокояващо. Къде са се дянали всички? Откривам някакъв иконом, който ми съобщава новината — че Рим е в пламъци, а императорът и цялото му семейство са избити.
— Цялото му семейство? А братята и сестрите?
— Братята и сестрите също. Всички.
— И принцеса Северина ли?
Икономът ме поглежда без съчувствие. По нищо не личи да е разстроен. Със същия тон би могъл да говори за времето или за състезанията с колесници.
— Всички до един, така чух. Сцевола е новият император. Сега всичко ще се промени, можете да бъдете сигурен.
От всичко това ми се завива свят и трябва да поема дълбоко дъх няколко пъти, за да се задържа на крака. Само за една нощ целият ни свят е рухнал и отново се е възродил.
Изкъпвам се, обличам се и хапвам набързо. Успявам някак да си намеря карета — дори в този момент на хаос и вихрещо се безумие пълната със злато кесия върши работа. Кочияши няма, така че се налага сам да търся пътя, но няма значение. Може да е лудост, че потеглям към Рим в такъв ден, ала той ме привлича като магнит. Луцила сигурно е добре, щом чичо й е седнал на трона, но аз трябва да разбера каква е съдбата на Северина Флориана.
Още съм на час път от столицата, а вече виждам на хоризонта заревото на пожарите. Горещите повеи на вятъра от запад донасят миризма на дим и ситна пепел или само си въобразявам? Не. Протягам ръка и виждам как постепенно започва да почернява.
Да се връщам в столицата сега е пълно безумие.
Дали да не свия настрана и да подмина Рим? Ще се насоча към брега и ще хвана първия кораб за Британия, докато още имам време да се спася. Не, не. Трябва да ида там, каквото и да рискувам. Щом Сцевола е император, Луцила ще ме защити. Решавам да продължа.
Градът е истинска лудница. Небето е озарено от пламъци. На хълма разкошните дворци горят и почернелите им стени се сгромолясват като планини. Насред пътя лежи строшената статуя на някой от ранните императори. По улиците като обезумели тичат хора, ехтят писъци и плач.
Зарязвам каретата — по улиците е невъзможно да си проправиш път — и тръгвам пеша. Но накъде? Не мога да реша. Може би към Палатина? Не, там всичко гори. Към Капитолия? Минава ми нелепата мисъл, че там е Сцевола и сигурно ще може да ми каже къде е Луцила и какво е станало със Северина Флориана.
Естествено не мога да се доближа до Капитолия. Районът е отцепен. По улиците са разлепени едикти и аз спирам да прочета един от тях. Едва сега ми просветва цялата истина за случилото се — империята вече не съществува, върнала се е някогашната република. Сега управлява Сцевола, но не като император, а като Първи консул.
Докато стоя замаян и със зяпнала уста насред улицата, водеща към Форума, някаква карета едва не ме прегазва. Изругавам на глас кочияша, но за мое учудване каретата спира и отвътре наднича нечие червендалесто лице.
— Цимбелин! Богове! Вие ли сте наистина? Качвайте се, човече! Не можете да останете тук!
Моят жизнерадостен неаполитански домакин, приятелят на баща ми Марцел Домициан Фронтин. Какъв лош късмет, мисля си, да дойде в Рим в такова време. Но както обикновено, съм на грешен път и Марцел Домициан бързо ми отваря очите.
Двамата с брат му Касий били в заговора още от самото начало заедно с Юний Сцевола и граф Нерон Ромул. Те смятали, че единственият начин да спасят империята е да я унищожат. Императорът бил глупак и безделник, а предшественикът му останал на трона прекалено дълго. Идеята за наследствената монархия се оказала катастрофална и цялата история го доказвала. Дошло времето да се сложи край на това веднъж завинаги. Цезарите трябвало да си отидат и да им се отнеме всяка възможност отново да се домогват до трона.
Да, наистина било жестоко, проляла се много кръв, но се налагало. Сега отново щели да управляват най-достойните. Сцевола бил уважаван от всички и знаел какво трябва да се направи, за да потръгнат нещата.
— Но да избиете цялото семейство!..
— Налагаше се да скъсаме напълно с миналото и да започнем на чисто. В днешно време не може да съществува наследствена монархия.
— Значи всички принцове и принцеси също са мъртви?
— Така разбрах. Един-двама вероятно са успели да се измъкнат, но скоро ще ги намерят, сигурно е.
— А принцеса Северина Флориана?
— Не знам — вдига рамене Фронтин. — Защо? Познавахте ли я?
Усещам как ме залива червенина.
— Не много добре всъщност. Но се чудя…
— Луцила сигурно ще ви каже. Те бяха много добри приятелки с принцесата. Можете сам да я попитате.