— Не знам къде е Луцила. Тази седмица бяхме заедно на Тибър в императорската вила, но после…
— Ще я видите след пет минути. Тя е в двореца на граф Нерон Ромул — нали знаете кой е той? Тъкмо там отиваме.
Посочвам към Палатина, обгърнат в пламъци и черен дим.
— Там ли?
Фронтин избухва в смях.
— Не ставайте глупак! На Палатина всичко е разрушено. Говоря за двореца му на реката.
Вече сме подминали Форума и сме стигнали реката с извисяващата се на другия бряг грамада на Адриановия мавзолей. Спираме преди моста.
— Стигнахме — казва Фронтин.
Виждам я за последен път, когато след безумието на улиците се озоваваме в спокойния и сигурен дворец на граф Нерон Ромул. Едва успявам да я позная. Луцила е без грим, облечена в прости селски дрехи. Очите й са зачервени, без блясък. Тази нощ много от аристократичните й приятели са загубили живота си, за да живее Рим.
— Сега вече знаеш. Не можех да ти кажа нищо предварително.
Трудно ми е да повярвам, че с тази жена сме били любовници в продължение на месеци, че познавам всеки сантиметър от тялото й. Гласът й е студен и безизразен. Тя не ме целува, не се усмихва.
— Знаела си… през цялото време си знаела какво ще се случи…
— Разбира се. От самото начало. Поне те отведох на сигурно място, докато всичко отмине.
— Ти отведе и Северина на сигурно място, но изглежда не успя да я задържиш там.
В погледа й блясва гняв, но и болка.
— Опитвах се да я спася. Не беше възможно. Всички те трябваше да умрат, Цимбелин.
— Приятелката ти от детинство! И ти дори не се опита да я предупредиш!
— Ние сме римляни, Цимбелин. Трябваше да възстановим републиката. Цялото императорско семейство беше обречено.
— Дори жените?
— Всички. Мислиш ли, че не съм опитвала? Молих и плаках. Нерон Ромул каза „не“. Тя трябва да умре с останалите. Нямаме избор. Отидох при чичо ми. Спорих, умолявах го, но думата му на две не става. И той отказа. Заяви, че нищо не може да я спаси. — Луцила с рязко движение прекратява разговора. — Не искам да говоря повече за това. Върви си, Цимбелин. Не разбирам защо Марчело те е довел.
— Защото скитах по улиците и се чудех къде да те търся.
— Мен? Защо ти е притрябвало да ме търсиш?
Това е като удар в корема.
— Защото…
Не знам какво да кажа и млъквам.
— Ти беше забавна компания — проговаря тя. — Но времето на забавленията свърши.
— Забавления!
Лицето й е като камък.
— Върви си, Цимбелин. Върни се в Британия възможно най-бързо. Кръвопролитията съвсем не са свършили. Първият консул още не знае кой му е верен и кой не.
— Ново Царство на терора, така ли?
— Надяваме се, че не. Но все пак няма да е празник. Консулът обаче иска Втората република да започне съществуването си възможно най-мирно…
— Първият консул! — прекъсвам я гневно. — Втората република!
— Не ти ли харесва как звучи?
— Да убиете императора…
— Това се е случвало безброй пъти. Този път обаче убихме самата система. За да я заменим с нещо по-здраво и чисто.
— Дори да е така.
— Върви си, Цимбелин. Имаме много работа.
Тя ми обръща гръб и излиза от стаята, сякаш съм никой — един досаден чужденец, който задава твърде много въпроси. Сега вече нямам никакви съмнения, че за нея съм бил просто играчка, забавен варварин, запълващ дългите есенни нощи. Но вече е зима и тя трябва да се посвети на по-сериозни неща.
Тръгвам си. Последният император е мъртъв, отново е дошла републиката, а в това време аз съм спал в разкоша на императорската вила. Но така става винаги — докато повечето от нас спят, най-будните творят историята.
Всичко вече е ново и непознато. Светът, който познавам, се е променил, макар промените на пръв поглед да остават незабелязани понякога в продължение на години.
Вече нямам работа в Рим. Мястото ми не е тук. Луцила е изгубена за мен — тя ще се омъжи за граф Нерон Ромул, за да скрепи съюза между него и чичо си, — а принцеса Северина Флориана е мъртва и колкото по-бързо я забравя, толкова по-добре, иначе болката никога няма да ме напусне. Всичко трябва да остане зад гърба ми. Край на празника.
Помощта на Марцел Фронтин се оказва безценна. Без него едва ли бих успял да напусна Рим, но той ми дава пропуск, както и карета и кочияш. Така сутринта на втория ден от съществуването на Втората република аз отново се озовавам на Виа Апия и потеглям този път на юг. Пред мен са Виа Рома, Неапол и пристанището, където ме чака корабът, който ще ме отведе у дома.