Обръщам се назад само веднъж. Зад мен небето е забулено с черни облаци и огньовете на Палатина полека догарят.
2650 O.P.: ПРИКАЗКИ ОТ ВЕНИЙСКАТА ГОРА
Всичко това се случи много отдавна, през първите десетилетия на Втората република, когато бях още момче и живеех в Горна Панония. Тогава животът беше много прост, поне за нас. Живеехме в едно село сред гората на десния бряг на Данубий — родителите ми, баба ми, сестра ми Фрия и аз. Баща ми Тир, на чието име съм наречен, беше ковач, майка ми беше направила училище у дома, а баба ми беше жрица в малкия храм на Юнона Тевтонска.
Животът беше много спокоен. Автомобилът още не беше изобретен — използвахме карети и каруци — и почти не излизахме от селото. Веднъж в годината, в Деня на Август — тогава още го празнувахме, всички обличахме най-хубавите си дрехи, баща ми изкарваше изпод навеса голямата обкована с желязо карета — беше я направил със собствените си ръце, и потегляхме към град Вения, на два часа път от селото, за да слушаме Имперския оркестър, който свиреше валсове на площад „Веспасиан“. После имаше торта и бита сметана за нас, децата, и халби с черешова бира за възрастните в големия хотел на площада. Накрая поемахме към дома. Сега гората я няма, а малкото ни селце е погълнато от разрастващия се град. До центъра се стига за двайсет минути с кола. Но по онова време отиването до града веднъж годишно си беше истинско пътешествие и събитие на годината.
Сега знам, че Вения е само едно провинциално градче, истинско село в сравнение с Лондин, Паризи или Рим. Но за мен тогава тя беше столицата на света. Великолепието й ме зашеметяваше. Качвахме се на върха на голямата Колона на Андроник, издигната преди осем века от гърците в чест на победата им над Цезар Максимилиан в Гражданската война, и гледахме отвисоко града. Майка ми, израснала във Вения, ни показваше всичко — Сената, операта, акведукта, университета, десетте моста, храма на Юпитер Тевтонски, двореца на проконсула, още по-големия дворец на Траян VII и така нататък. После цяла година в сънищата си виждах пищната красота на Вения и двамата със сестра ми си тананикахме валсове и танцувахме по тихите горски пътеки.
През една вълнуваща година посетихме Вения два пъти. Това беше 2647 година, когато бях на десет — тогава умря Първият консул Юний Сцевола, създателят на Втората република. Баща ми се развълнува силно, като чу новината.
— Сега ще става каквото ще става! — заяви той. — Помни ми думата!
Това се повтаряше до безкрай. Попитах баба ми какво иска да каже.
— Баща ти се бои, че сега, когато старецът е мъртъв, империята ще се върне — отвърна ми тя.
Не разбирах какво го притеснява толкова — на мен ми беше все едно, империя или република, консул или император. За баща ми обаче не беше така и когато по-късно същата година новият Първи консул пристигна във Вения по време на обиколката си из провинциите с цел да покаже, че републиката е стабилна и невредима, той изкара каретата и за втори път тази година потеглихме за града, за да приветстваме консула.
Казват, че половин милион души се стекли във Вения в чест на новия Първи консул Марцел Турит. Може би си представяте пълния плешив мъж от монетите от края на двайсет и седми век, които още се появяват от време на време. Тогава обаче аз го видях съвсем друг — само за част от секундата, докато каретата му минаваше край нас — и съм го запомнил строен и мъжествен, с издадена челюст, пламтящи очи и гъста къдрава коса. Ние вдигахме ръце в стария римски поздрав и викахме:
— Привет, Марцел! Да живее консулът!
(Викахме между другото на германски. По-късно баща ми обясни, че било по нареждане на Първия консул, който искал да покаже любовта си към народа и да насърчи местните езици, дори на такова публично събитие. Някои консервативни републиканци и днес ще кажат, че идеята е ужасна, защото подклажда амбициите на всевъзможни сепаратистки движения. За баща ми обаче това беше блестящо политическо попадение и той приветстваше новия консул с нескрит ентусиазъм. Баща ми се изхитряше някак да бъде голям патриот и също толкова голям републиканец. Въпреки възраженията на майка ми беше успял да се наложи и да нарече децата си с древни тевтонски имена, докато всички в Панония предпочитаха римските.)
Освен ежегодното посещение във Вения аз изобщо не излизах от селото. Ходех на лов, на риба, помагах на баща ми в ковачницата и на баба ми в храма, учех се да чета и да пиша в училището на мама. Понякога с Фрия скитахме из гората, която по онова време беше тъмна, гъста и тайнствена. Така се срещнах с последния от Цезарите.