Дълбоко в гората имаше обитавана от духове къща. Интересът ми към нея събуди Марк Аврелий Шварцхилд, синът на шивача — хитър хаймана, кривоглед с едното око. Той ми разказа, че по времето на Цезарите била ловна хижа и в нея често можел да се види окървавеният призрак на един от императорите, убит при нещастен случай по време на лов, който преследвал около хижата призрака на вълк.
— Виждал съм го с очите си — твърдеше той. — Призракът на императора, де. Има лавров венец и всичко останало, както се полага, а пушката му е така излъскана, че свети като слънце.
Не му вярвах. Никакъв призрак не беше виждал, дори не се беше доближавал до къщата с духовете. Марк Аврелий Шварцхилд беше от онези момчета, които лъжеха на всяка крачка. Пък и не вярвах в призраци. Баща ми ни учеше, че това е пълна глупост — да вярваме, че в света на живите могат да скитат мъртъвци. Попитах баба ми дали някога е имало император, убит по време на лов, а тя се засмя и каза, че не — охраната му щяла да срине селото до основи и да изгори гората, ако се е случило подобно нещо.
Но никой не се съмняваше, че къщата съществува, с призраци или без. Всички в селото я знаеха. Разправяха, че била сред непроходим гъсталак. Никой не беше влизал вътре. Хижата била съвсем порутена, при това обитавана от духове, така разправяха всички, и най-добре човек да стои по-далеч от нея.
Хрумна ми, че може наистина да е била ловна резиденция и да е напусната след някакъв нещастен случай. Това означаваше, че вътре вероятно има разни дрънкулки, статуетки, накити или нещо от този род. Баба ми събираше такива джунджурийки. Рожденият й ден наближаваше и исках да й направя хубав подарък. Съселяните ми се страхуваха да ходят до изоставената хижа, но трябваше ли и аз да се боя? Нали не вярвах в призраци!
После обаче размислих. Никак не ми се щеше да ида сам. Това беше не толкова малодушие, колкото проява на здрав разум, а аз още от дете съм твърде разсъдлив. Ето защо взех и сестра ми.
Трябва да си призная, че не й казах нищо за призраците. Фрия — тогава на девет, за момиче беше много смела, но дори и тя би могла да се уплаши. Казах й, че в старата къща сигурно има съкровище и част от накитите ще са нейни.
Когато тръгнахме, беше хубава пролетна утрин. В събота веднага след закуска с Фрия се измъкнахме от къщи, без да кажем на никого. Отначало гората ни беше позната — често бяхме минавали оттам. Подминахме извора на Агрипина, за който в средновековието вярвали, че има магическа сила, после трите очукани статуи на хубавото момче, според мълвата любовник на първия Адриан преди хиляда години, накрая стигнахме и дървото на Балдур. Баща ми твърдеше, че било свещено, но умря, преди да порасна достатъчно, за да участвам с него и няколко негови приятели в нощните им ритуали. Мисля, че поколението на баща ми беше последното, което приемаше насериозно старата тевтонска религия.
Нататък гората ставаше по-гъста и мрачна. Пътеките едва се забелязваха. Марк Аврелий ми беше казал, че при един стар дъб с необикновено лъскави листа трябва да свием наляво. Още го търсех, когато Фрия се обади:
— Тук трябва да завием.
Видях дъба с лъскавите листа. Не й бях споменавал за него — може би момичетата от селото й бяха разказали за къщата с духовете, но така и не разбрах откъде знаеше, че това е мястото, където трябва да завием.
Продължихме да вървим, докато пътеката съвсем изчезна, и тръгнахме направо през гъсталака. Дърветата бяха много стари, а клоните им се преплитаха толкова високо над главите ни, че слънчевата светлина почти не достигаше до нас. Къща обаче не се виждаше, нито някакви признаци, че някога тук е имало човешко жилище. От часове бродехме из гората. Бях стиснал здраво статуетката на Вотан в джоба си и оглеждах внимателно всяка скала и дърво, за да намеря после обратния път.
Нямаше смисъл да продължаваме нататък, а и беше опасно. Ако Фрия не беше с мен, отдавна щях да съм се върнал, но не исках да изглеждам страхливец в нейните очи. Тя вървеше бодро, въодушевена може би от мисълта за брошката или огърлицата, които я чакаха в хижата. По нищо не личеше да се бои, ала по някое време аз не издържах.
— Ако до пет минути не открием нищо…
— Виж! — посочи Фрия.
Погледнах нататък. Отначало не видях нищо, само гора. После обаче забелязах зад кичестите клони да се подава полегатият дървен покрив на ловна хижа. Да, това беше тя! Вече виждах резбованите фронтони и подпори на покрива.
Значи тайнствената горска обител, къщата с духовете наистина съществуваше! Хукнах нататък, без да мисля, с разтуптяно сърце, а Фрия тичаше редом с мен, стараейки се да не изостава.