Выбрать главу

И тогава видях призрака.

Беше стар, направо грохнал — мършава, изнемощяла фигура с дълга бяла брада и чорлава, сплъстена коса. Дрехите му висяха на парцали. Той вървеше към къщата или по-скоро се тътреше, превит и притиснал до гърдите си наръч съчки. Още преди да се опомня, аз го връхлетях.

Един безкраен миг двамата се гледахме и не знам кой от нас беше по-ужасе`н. После той изстена тихичко, сякаш въздъхна, изпусна съчките и се строполи като мъртъв до тях.

— Марк Аврелий беше прав! — прошепнах. — Наистина има призрак!

Фрия ме стрелна с поглед, изпълнен с гняв и насмешка — за пръв път чуваше за призрака, чието съществуване се бях опитал да скрия от нея.

— Призраците не припадат, глупчо. Той е просто един уплашен старец — изсъска тя и пристъпи без колебание към него.

Успяхме някак да го завлечем в къщата, макар че той се препъваше и падаше на всяка крачка. Хижата беше пълна развалина — всичко беше покрито с прах, мебелите сякаш щяха да се разпаднат при най-малкия допир, драпериите висяха на парцали. Ала зад цялата мръсотия проглеждаше някогашното великолепие. По стените висяха избелели картини, имаше няколко статуи и колекция от оръжия и брони, която сигурно струваше цяло състояние.

Старецът беше уплашен до смърт.

— Вие от квесторите ли сте? — питаше за кой ли път. Говореше на латински. — Да ме арестувате ли сте дошли? Аз съм само пазач. Не съм опасен. Аз съм само пазач. Да живее Първият консул! — изграчи старецът с тънък, треперлив гласец.

— Ние просто скитахме из гората — уверих го аз. — Не трябва да се боите от нас.

— Аз съм само пазач — продължи да повтаря той.

Сложихме го да легне на една кушетка. Отвън имаше изворче и Фрия отиде да донесе вода, с която намокрихме бузите и челото му. Той изглеждаше изтощен от глад и ние потърсихме с нещо да го нахраним, но в една купа открихме само орехи и ягоди, няколко късчета сушено месо, което изглеждаше на сто години, и парче риба в малко по-добро състояние. Дадохме му храната и той започна да яде бавно, сякаш беше отвикнал от вкуса й, после затвори очи. За миг си помислихме, че е умрял, но старецът просто беше задрямал. Спогледахме се — какво да правим сега?

— Нека спи — прошепна Фрия и двамата тръгнахме да разгледаме къщата, докато го чакаме да се събуди. Докосвахме внимателно статуите, издухвахме праха от картините. Да, наистина императорско великолепие въпреки запустението. В един шкаф на горния етаж намерих няколко монети от онези с главата на императора, изсечена върху тях, които вече не се използваха. Имаше и дрънкулки — няколко огърлици и кинжал с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. Очите на Фрия светнаха при вида на накитите, а аз не можех да откъсна поглед от кинжала, но оставихме всичко, както си беше. Да откраднеш от призрак е едно, а от жив старец — съвсем друго нещо. Не бяхме учени да бъдем крадци.

Когато слязохме долу, заварихме го седнал. Трепереше от слабост, ала вече не беше толкова уплашен. Фрия му предложи още от сушеното месо, но той се усмихна и поклати глава.

— От селото сте, нали? На колко години сте? Как се казвате?

— Това е Фрия — казах. — А аз съм Тир. Тя е на девет, аз съм на дванайсет.

— Фрия. Тир. — Старецът се изсмя. — Някога такива имена не бяха разрешени, но времената се менят. А знаете ли чия е тази къща? На император Максенций! Ловната му резиденция. На самия Цезар! Той идваше тук на лов за елени, после се връщаше във Вения, в двореца на Траян, и тогава започваше приказен пир, течаха реки от вино, на шишове се въртяха цели еленски бутове… Какво време беше, ах, какво време!

Старецът се закашля, пръскайки слюнки. Фрия го прегърна през слабите рамене.

— Не бива да говорите толкова много, господине. Останахте без сила.

— Права си, права си.

Той я потупа по ръката. Неговата беше мършава като на скелет.

— Колко отдавна беше всичко! А аз още съм тук и пазя хижата — ако Цезар реши пак да половува… ако пак… — В погледа му трепна тъга. — Но вече няма Цезар, нали? Първият консул! Да живее! Да живее Юний Сцевола!

Гласът му се прекърши.

— Консулът Сцевола умря, господине — казах му. — Сега Първи консул е Марцел Турит.

— Умрял? Сцевола? Наистина ли? — Той вдигна рамене. — Новините почти не стигат до мен. Аз съм пазач, никъде не ходя. Пазя хижата, ако…

Естествено не беше никакъв пазач. Фрия още от самото начало беше забелязала приликата между този съсухрен старец и великолепния Цезар Максенций на портрета зад него. Въпреки разликата във възрастта и облеклото — императорът беше не повече от трийсетгодишен, в официална униформа — приликата между двамата беше удивителна: същата дълга брадичка, същият остър ястребов нос, същите проницателни леденосини очи. Това беше царско лице, не можеше да има съмнение. Аз не бях забелязал, но момичетата имат око за тези неща. Този мършав старец беше братът на императора, Квинт Фабий Цезар, последният оцелял от цялото семейство, а значи и настоящ император. Беше се крил от падането на империята и Втората война за обединение.