Той не ни каза нищо за това до третото или четвъртото ни посещение. Продължаваше да си дава вид на обикновен старец, сварен тук от свалянето на стария режим, който просто се опитва да си върши работата с надеждата един ден някой от императорската фамилия отново да отседне в хижата.
Ала малките подаръци, които ни правеше, постепенно го издадоха.
На Фрия подари изящна огърлица от дълги синкави мъниста.
— Египетска е — обясни й. — И е на хиляди години. Учили сте за Египет в училище, нали? Знаете ли, че е бил голяма империя дълго преди да се появи Рим?
Старецът сам окачи огърлицата на шията й с треперещите си ръце.
Същия ден аз получих кожена кесия с пет триъгълни върха на стрели от розов камък, остри като бръснач.
— От Нова Рома са — обясни старецът. — Там живеят червенокожи хора. Император Максенций обичаше Нова Рома, особено Далечния запад, където са бизонските стада, и всяка година ходеше на лов там. Видяхте ли трофеите?
И наистина мрачната прашна стая беше претъпкана с глави на животни, сред тях и огромна бизонска глава с къдрава кафява козина, окачена високо на стената.
Ние му носехме храна, която изнасяхме от къщи, наденички и черен хляб, пресни плодове и бира. Той не харесваше бирата и веднъж доста плахо ме помоли да му донеса вино, ако мога. Да се намери вино никак не беше лесно, защото у дома нямахме, а в магазина не можех да отида — кое дванайсетгодишно момче си купува вино? В крайна сметка откраднах малко от храма, докато помагах на баба ми. Гъсто сладко вино, използваха го за ритуалите. Не знам дали старецът го хареса, но във всеки случай ми беше благодарен. От него разбрахме, че е оцелял с помощта на възрастно семейство, което живеело на другия край на гората. Те му носели храна и вино, обаче от няколко седмици не се мяркали и той трябвало сам да се грижи за прехраната си. Затова беше толкова измършавял. Старецът се боеше да не са болни или умрели, но когато го попитах къде живеят, за да проверя дали са добре, изведнъж стана неспокоен и отказа да ми каже. Това ми се стори странно. Ако бях разбрал кой е, лесно щях да си го обясня, но истината още ми убягваше.
Фрия ми отвори очите същия ден, докато вървяхме към дома.
— Дали според теб е братът на императора, Тир? Или самият император?
— Какво?
— Един от двамата е, сигурна съм. Има същото лице.
— Не знам за какво говориш, сестричке.
— За големия портрет на стената, глупчо. Портретът на императора. Не забеляза ли, че прилича на него?
Помислих си, че се е побъркала. Но когато след седмица отново го посетихме, аз се вгледах внимателно в портрета, после в стареца и този път догадката й не ми се видя толкова странна.
Същия ден той ни даде няколко монети.
— Не мога да ви платя с републикански пари, но вземете тези. В магазина няма да ги приемат, ала някои хора още се интересуват от тях, както чувам. Имали историческа стойност. — В гласа му се прокрадна горчивина. — Това са монети от времето на Максенций, а тези са още по-стари — сечени са от император Лауреол. Аз тогава съм бил дете.
— Все едно гледам вас! — изтърсих аз.
И наистина беше така. Императорът не беше толкова слаб, косата и брадата му бяха подстригани, но иначе възрастният мъж на монетите спокойно би могъл да бъде нашият приятел пазачът. Гледах него, после монетата в ръката си и погледът ми пак се връщаше върху лицето му. Той започна да трепери.
— Не, не, грешиш. Изобщо не приличам на него…
Старецът трепереше от глава до пети. Раменете му се разтърсиха от ридания.
Фрия му донесе вино и то донякъде го успокои.
— Мога ли да ви имам доверие? — попита.
И ни разказа историята си. Цялата истина, която беше таил в себе си дълги години.
Разказа ни за бляскавото си детство преди близо шейсет години. Живот като в приказките, безкрайни пътувания от един дворец в друг, от Рим до Вения, от Вения до Константинопол, от Константинопол до Нишапур. Бил най-младият и най-глезеният от петимата принцове. Един ден щял да стане губернатор на някоя провинции, Сирия или Персия например, но дотогава щял да се наслаждава на разкошния живот на принц.
Едва младият Максенций се възкачил на престола след смъртта на дядо си Лауреол, и започнал ужасът на Втората война за обединение. Империята била срината, а Цезарите — премахнати, за да се възцари отново републиката. За нас това беше тържество на добродетелта и честта над разложението и тиранията, но за ридаещия Квинт Фабий падането на империята не беше просто разтърсваща лична трагедия, а ужасна катастрофа за целия свят.