— Къде намерихте това нещо?
Стрелнах с поглед Фрия, за да й попреча да каже нещо излишно, но тя ме изпревари:
— Намерихме я, бабо. Изровихме я.
— Изровили сте я?
— В гората — намесих се аз. — Всяка събота ходим в гората на разходка. Има една стара могилка от кал — вчера ровехме в нея и видяхме, че нещо блести…
Тя продължаваше да върти статуетката в ръце. Никога не я бях виждал толкова угрижена.
— Закълнете ми се, че казвате истината! Хайде, закълнете се пред олтара на Юнона! Искам да чуя клетвата ви, а после ще ме заведете при тази могила.
Фрия ме погледна ужасена.
— Май няма да успеем да я намерим, бабо — колебливо изрекох аз. — Нали ти казах, че просто се разхождахме…
Усещах, че бузите ми пламтят, и се запъвах на всяка дума. Не е лесно да лъжеш собствената си баба.
Тя вдигна статуетката пред лицето ми с основата към мен.
— Виждаш ли тези знаци? Това тук е герб. Императорски герб, Тир. Тази статуетка някога е принадлежала на император. Да не искате да ви повярвам, че съкровищата на Цезарите се търкалят безстопанствени из гората? Хайде, заставайте пред олтара и се закълнете!
— Ние просто искахме да те зарадваме за рождения ден, бабо — умолително изрече Фрия. — Не сме го направили със зла умисъл.
— Разбира се, че не сте, дете. Кажете ми сега, къде намерихте това нещо?
— В къщата с духовете в гората — прошепнах аз.
Какво можех да направя? Тя щеше да ни накара да се закълнем пред олтара.
Ако трябва да сме честни, двамата с Фрия бяхме изменници на републиката. Знаехме го от мига, когато разбрахме кой е старецът — всъщност законният император на Рим в очите на онези, за които империята не беше мъртва. Ясно ни бе, че наш дълг е да отидем при квесторите, но не го направихме. Той беше толкова стар, толкова немощен и кротък. Не виждахме по какъв начин ще е заплаха за републиката. Дори и да вярваше, че революцията е зло и светът може да се радва на истински мир само под управлението на Цезарите.
Бяхме деца и не разбирахме какъв риск поемаме и на каква опасност излагаме близките си.
През следващите няколко дни у дома цареше напрежение. Мама и баба си шепнеха нещо, после разговаряха с баща ми, а през това време ние с Фрия седяхме заключени в нашата стая. Не чухме какво си говорят, но доловихме остри реплики и дори викове. Последва дълга смразяваща тишина и нови разговори. Най-сетне нещата се уталожиха. Баба ми така и не прибави статуетката към малката си колекция от антики, нито заговори повече за нея.
— Разбрах, че сте се мотали из изоставената къща в гората — каза баща ми след около седмица. — Стойте по-далеч от нея. Чухте ли ме добре? Да не сте се доближили повече до тази къща!
Това беше заповед, а ние не бяхме свикнали да пренебрегваме заповедите на баща ми.
Но само няколко дни по-късно чух момчетата от селото да кроят планове как ще отидат в изоставената къща и ще вземат лъскавата пушка на призрака. Изглежда Марк Аврелий им беше разказал същото, което и на мен.
— Ние сме петима, а той е сам — обади се някой. — Призрак или не, ще се справим с него.
— А ако и пушката му е призрачна? — попита друг. — Какво ще я правим тогава?
— Няма такова нещо като призрачна пушка! — отсече първият. — Истинска е. И няма да ни е трудно да му я вземем.
Разказах всичко на Фрия.
— Какво ще правим? — попитах.
— Ще идем да го предупредим. Те ще му направят нещо, Тир.
— Но татко каза…
— Знам какво каза. Старецът трябва да се скрие някъде. Ако се пролее кръв, ние ще сме виновни.
С нея не можеше да се спори. Трябваше да реша — или да ида с нея в гората, или да я оставя да отиде сама. Нямах избор.
— Нещо не е наред — промълви Фрия, когато наближихме къщата. — Не разбирам какво е, но има нещо.
Фрия винаги е знаела неща, които няма откъде да знае. Страхът в очите й уплаши и мен.
Предпазливо се промъкнахме до хижата. От Квинт Фабий нямаше и следа. Приближихме се до вратата и видяхме, че е открехната и извадена от пантите, сякаш е насилвана. Фрия стисна ръката ми. Спогледахме се.
Поех дълбоко дъх.
— Ти чакай тук.
Онова, което видях, ме уплаши още повече. Вътре цареше пълна неразбория. Шкафовете бяха преобърнати, статуите — натрошени на парчета. Някой беше разкъсал картините и те висяха на парцали от стените. Колекцията от оръжия и брони беше изчезнала.
Обиколих стаите, но от Квинт Фабий нямаше и следа. На пода на голямата всекидневна обаче видях пресни петна от кръв.
Фрия ме чакаше разтреперана на верандата и с мъка сдържаше сълзите си.
— Закъснели сме — казах.