Естествено не го бяха сторили момчетата от селото. Разбрах — а сигурно го разбра и Фрия, макар тази мисъл да ни ужасяваше, — че баща ми като добър гражданин сигурно е съобщил на квесторите за намерената в изоставената къща статуетка и това е довело до залавянето на стареца. Така желанието ми да поднеса на баба хубав подарък беше станало причина за смъртта на последния Цезар. Той във всички случаи нямаше да живее дълго, защото беше съвсем слаб и немощен, но вината за онова, което му причиних, ме измъчва и до днес.
Няколко години по-късно, когато голяма част от гората беше изсечена, в старата ловна хижа избухна пожар. Тогава вече бях мъж и помагах в гасенето на огъня. По време на една от почивките попитах началника на пожарната команда, бивш квестор на име Луценций:
— Някога това е била ловна резиденция на императора, нали?
— Да, но много отдавна.
— Когато бях момче, разправяха, че един от братята на императора се криел тук. И че бил заловен от квесторите и убит.
Като че го сварих неподготвен. Той ме погледна удивено и малко загрижено.
— Така ли разправяха?
— Чудя се дали има нещо вярно в това. Че бил Цезар, де.
Луценций отмести поглед.
— Той беше скитник. Стар бездомник и лъжец. Може да е разправял някакви фантастични истории на доверчивите деца, но си беше един стар, мръсен бездомник и лъжец.
Луценций ме изгледа втренчено и се отдалечи, крещейки на хората си, че развиват неправилно маркуча.
Мръсен стар бездомник — да. Но не и лъжец.
И до днес е пред очите ми — жалка останка от времето на империята, стара и похабена. Сега, когато самият аз съм стар, вече разбирам някои неща, които той казваше. Не споделям вярата му, че за да има мир, непременно трябва да има Цезар, защото и Цезарите са хора. Също като консулите, дето ги смениха. Но може би беше прав, когато ни убеждаваше, че времето на Цезарите е било мирно.
Защото сега разбирам, че понякога и войната може да бъде един вид мир. Гражданската война и двете войни за обединение са опит на разкъсаната империя да стане отново едно цяло, за да се върне мирът. Тези неща никак не са прости. Втората република далеч не е толкова идеална, колкото си мислеше баща ми, не е идеална и империята. Но едно е сигурно — господството на Рим над света го беше предпазило от още по-големи беди. А ако го нямаше Рим? Ако всеки можеше да започне война срещу съседите си с надеждата да създаде своя империя? Какво безумие би се развихрило тогава! Но боговете са създали римляните, а римляните са дали на света мира. Не съвършения мир, но най-добрия, който може да съществува в един несъвършен свят. Така мисля днес.
Във всеки случай Цезарите са мъртви, мъртви са и всички онези, за които разказвам, дори малката ми сестричка Фрия. Аз съм само един старец от Втората република, който разсъждава върху миналото и се мъчи да види някакъв смисъл в него. Още пазя странния кинжал, дето Квинт Фабий ми подари, онзи с вълнистото острие, донесен от далечен остров в Тихия океан. От време на време го изваждам и дълго го гледам. Очите ми вече са замъглени и не мога да различа миниатюрния императорски герб, гравиран на дръжката преди петстотин години. Не виждам и четирите дребни букви върху острието — SPQR. Майсторът, който ги е издълбал, трябва да е бил някой къдрав дивак, но и те са граждани на Римската империя. Както впрочем и всички ние, дори и днес, в дните на Втората република. Всички сме такива.
2723 O.P.: КЪМ ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ
Дойдоха за мен по обед, в часа на Аполо, когато само луд би пожелал да излезе в пустинята. Имах много работа и никак не ми се искаше да ме отвличат. Но да ги накараш да се вслушат в здравия разум беше като да обърнеш течението на Нил. Те не бяха разумни хора. Очите им имаха метален блясък, а устните им бяха плътно стиснати по начин, който недвусмислено издаваше фанатизъм. Докато шетаха из малкия ми разхвърлян кабинет, ръчкаха из натрупаните на купчини книги и ровеха из ръкописа на почти завършената ми история на падането на империята, приличаха на стихийно бедствие, на двама оживели египетски богове, пред които бях безсилен.
По-възрастният и по-висок от двамата се наричаше Елиазар. За мен обаче беше Хор заради големия си, извит като клюн нос. Приличаше на египтянин и беше облечен с бяла египетска роба. Другият, набит и мускулест, имаше маймунското лице на Тот и се казваше Леонардо ди Филипо. Римско име и видът му беше такъв, но аз знаех, че е толкова римлянин, колкото и аз. И двамата говореха еврейски, при това с лекота, непостижима за чужденец. Бяха израелити, хора от собственото ми племе. Може би бащата на Ди Филипо не беше от нашата вяра, а може просто да му се искаше да е един от господарите на света, а не член на забравено от Бога племе. Така и не узнах.