Елиазар гледаше ту мен, ту снимката от военното ми досие, после пак мен, сякаш се съмняваше, че наистина съм Натан бен Симеон. Снимката беше правена преди петнайсет години. Тогава брадата ми още беше черна. Най-сетне огледът като че го удовлетвори и ми нареди бързо да си стегна куфара, сякаш ще прекарам почивните дни в Александрия.
— Моше ни прати да ви отведем при него — каза той. — Моше има нужда от вас. Ще ви възложи важна работа.
— Моше ли?
— Вождът — изрече Елиазар с благоговение, сякаш говореше за фараон или най-малкото за Първия консул. — Вие още не знаете нищо за него, но ще научите. Скоро цял Египет ще го познава. Цял свят.
— Какво иска от мен вашият Моше?
— Да напишете историята на неговия Изход — обясни Ди Филипо.
— Не се занимавам с антична история — казах.
— Не говорим за антична история.
— Но това е било преди три хиляди години и днес се знае само, че нищо не се е получило. Пълен провал и толкова.
Ди Филипо ме изгледа безизразно за миг.
— Не става дума за това. Изходът е сега. Той тепърва предстои, истинският Изход. Първият е бил грешка, несполучил опит.
— И този ваш Моше иска да го повтори, така ли? Защо? Първият провал не му ли стига? Защо му е притрябвал още един? Къде ще намерим нещо по-добро от Египет?
— Ще видите. Това, което прави Моше, няма равно в историята.
— Стига! — прекъсна го Елиазар. — Трябва да тръгваме. Пригответе си багажа, доктор Бен Симеон.
Значи наистина имаха намерение да ме отведат. Усетих как ме пронизват страх и недоверие. Наистина ли се случваше това? Не можех ли да им се противопоставя? Не биваше да го допускам. Време беше да проявя твърдост, да защитя авторитета си на учен. Едва ли щяха да си послужат със сила — все пак бяха евреи, а евреите уважават учените. Поклатих глава.
— Боя се, че няма да стане. Не ми е възможно.
Елиазар направи едва забележим жест и Ди Филипо се приближи плътно до мен. В цялата му поза се долавяше заплаха.
— Хайде, побързайте — тихо изрече той. — Отвън ни чака кола. Имаме четири часа път, а Моше каза да ви отведем при него преди залез.
Отново се почувствах безпомощен и уязвим.
— Моля ви, имам работа и…
— Зарежете я, професоре. Стягайте си багажа, ако не искате да тръгнете без него.
Улицата беше тиха и пуста, както обикновено по това време. По обяд, когато слънцето се издига високо, Мемфис изглежда изоставен. Вървях между двамата мъже като пленник и се опитвах да запазя спокойствие. Когато се обърнах да погледна за последен път очуканите сиви фасади на къщите в Еврейския квартал, където бях живял цял живот, не можах да не се запитам дали ще ги видя някога отново. Какво ще стане с книгите ми, кой ще ги запази? Това ми приличаше на лош сън.
От запад духаше силен прашен вятър, от който небето почервеняваше и сякаш цялата Делта беше обхваната от пламъци. Жегата беше непоносима. Въздухът миришеше на прегоряла мазнина, на портокалов цвят, камилски тор и дим. Колата беше паркирана точно зад огромната порутена статуя на фараона на площад Аменхотеп, може би с надеждата за малко сянка, но по това време сянка нямаше и вътре беше задушно като в пещ. Ди Филипо караше, а Елиазар беше до мен на задната седалка. Седях неподвижно и почти не дишах, сякаш това можеше да намали някак моята уязвимост, но когато Елиазар ми предложи цигара, я сграбчих жадно и с настървение. Той ме погледна изумен.
Заобиколихме Хиподрума и Голямата базилика и се вляхме в потока от коли по Свещения път. Значи щяхме да се отправим на изток, през пустинята. Не питах нищо. Бях уплашен, ядосан и може би малко любопитен. Това съчетание от чувства ме парализираше. Ето защо седях тихо и тайничко се молех тези хора и техният вожд по-бързо да ме оставят на мира, за да мога да се върна към работата и книгите си.
— Как го мразя този Мемфис! — промърмори Елиазар. — Такава мръсотия!
За мен градът винаги е бил красив и величествен, един от най-великите градове на света. Всички твърдят така и аз им вярвам, макар никога да не съм излизал от Египет.
От двете страни на Свещения път се редят храмове — на Изида, на Сарапис, на Юпитер Амон и всички останали богове, между петдесет и сто на брой. Няма храм само на Единствения Истински Бог, на когото евреите предпочитат да отдават почести скромно и в уединение зад стените на своя квартал. Богове от цялата земя са задръстили Мемфис като калта на Нил. Разбира се, днес никой не ги взема насериозно, дори и така наречените вярващи. Епохата ни е доста далеч от религията. Само в светилището на Митра и в храма на Юпитер Амон могат да се видят повече поклонници. Хората обаче отиват там повече да поговорят по работа, да се видят с приятели, да поискат някоя услуга. Останалите храмове са по-скоро музеи. Никой не влиза в тях, освен римските и японските туристи, но те си стоят, както са стоели хиляда години. Тук нищо не се руши.