— Погледнете ги! — презрително подметна Елиазар, когато подминавахме огромния полуразрушен Сарапион. — Противно ми е да ги гледам! Каква глупост! Какво прахосничество! Всичко това е построено с потта на дедите ни.
Всъщност в това няма много истина. По времето на първия Мойсей наистина сме участвали в строителството на пирамидите, но сме твърде малко, за да представляваме сериозна работна сила. Дори и днес, след четири хиляди години, все още сме само двайсетина хиляди, изгубени сред милионното море на египтяните. Етнографска рядкост, капка в човешкия океан, със значение единствено за самата себе си.
Улицата с храмовете преминава в мост, изящен и блестящ от стомана — мостът на Август Цезар. Прекосяваме реката и се озоваваме в гъсто населеното предградие Хикупта на източния бряг с неговите пазари за кожа и злато, с безбройните кафенета и лабиринта от средновековни улички. После и Хикупта се разтваря в гъсталака от смокинови дървета и захарна тръстика. Нататък са маслиновите градини и финиковите палми, а след тях внезапно започва гола безплодна земя, червеникава и суха. Пустотата и самотата ме притискат като тежък товар. Слънцето сипе жар отгоре ни. Започвам да се боя, че ще се опечем живи в тази пещ.
Моторът се задави и се закашля. Мрачното изражение на Елиазар ми подсказа, че ако колата се счупи, с нас е свършено. От тръгването ни спътниците ми почти не бяха проговорили, но сега в тази сурова пустиня съвсем се смълчаха. Никой от нас не смееше да помръдне, сякаш колата се беше превърнала в гробница. Бавно продължихме напред, сковани от страх, че моторът всеки момент ще заглъхне. В непоносимата горещина всяко дихание изискваше огромно усилие. Дрехите ми бяха залепнали за тялото. Отначало пътят беше широк и с хубава настилка, но постепенно се стесни, докато накрая се превърна в тясна бяла ивица, полузасипана от пясъка. По времето на империята по-добре са се грижели за пътищата, мина ми през ума. Но сега е ерата на консулите и в далечните провинции всичко се разпада, само че никой не го е грижа.
— Знаете ли накъде сме тръгнали, докторе? — попита по някое време Елиазар, след като бяхме мълчали повече от час.
— На изток, струва ми се — отвърнах с пресъхнало гърло.
— Точно така, на изток. Но се движим по същия път, по който е вървял първият Мойсей, докато се е опитвал да отведе хората си по-далеч от оковите. Към Горчивите езера и Червено море. Там ги застига армията на фараона и десет хиляди невинни хора загиват, удавени в морето.
Гласът му трепери от сподавен гняв, сякаш това, за което говори, е станало вчера, а той го е научил не от Книгата на Аарон, а от сутрешния вестник. Свих се под гневния му поглед и се загледах навън.
— Замислял ли сте се някога върху това, доктор Бен Симеон? Че са ни настигнали и са ни издавили в морето? Че половината ни народ е загинал само за един ден? Че майките с невръстни деца на ръце са били премазвани от колесниците на фараона?
— Било е много отдавна — смотолевих безпомощно.
Още в същия миг си дадох сметка колко глупаво звучи това. Нямах намерение да омаловажавам трагедията на Изхода. Исках само да кажа, че раните са зараснали, че някак сме успели да оцелеем, да преживеем катастрофата и да се приспособим към живота на Нил, най-напред под властта на фараоните, после на техните завоеватели гърците и накрая на римляните, покорили гърците. Империята се беше разпаднала, на нейно място беше дошла жалката и нелепа република, а ние още съществувахме.
Но за Елиазар това изглежда прозвуча кощунствено — сякаш се бях изплюл върху Завета.
— Било е много отдавна! — повтори той язвително. — И затова трябва да го забравим, така ли? Трябва ли да забравим и Патриарсите? Да забравим Писанието? Египет ли е земята, която Господ ни е отредил? За това ли ни е избрал той — да бъдем роби на фараоните вовеки веков?
— Исках само да кажа…
Онова, което исках да кажа, не го интересуваше. Очите му искряха, лицето му пламтеше, на челото му се беше издула дебела вена.
— На нас ни е отредено величие. Господ е благословил Авраам и е казал, че ще умножи семето му колкото са звездите в небесата, колкото е пясъкът на брега. И чрез неговото семе всички народи по земята ще бъдат благословени. Чувал ли сте някога тези думи, доктор Бен Симеон? Мислите ли, че означават нещо, или са само празно самохвалство на дребни пустинни вождове? Не, казвам ви, на нас ни е отредено да бъдем велики, да разтърсим света. Твърде дълго се възстановявахме от катастрофата в Червено море. Само час или два — и всичко щеше да бъде различно. Цялата история. Щяхме да стигнем Синай и плодородните земи отвъд. Щяхме да създадем там свое царство, както пише в Завета. Щяхме да накараме света да се вслуша в грохота на Неговия глас. Днес целият свят щеше да ни гледа така, както гледа римляните вече двайсет столетия. Но още не е късно. Родил се е новият Мойсей и той ще успее там, където първият не е успял. Ние ще излезем от Египет, доктор Бен Симеон, и ще вземем онова, което ни се полага по право! Най-сетне, след толкова много време!