— Тук живеят петстотин души — осведоми ме Елиазар. Това беше далеч повече, отколкото очаквах.
— Всички ли са евреи? — попитах.
— А вие как мислите?
Бях изненадан, че толкова много хора от нашата общност са се заселили в пустинята, а аз не съм чул нищо. Вярно, водех уединен живот на учен, но все пак петстотин израелити — това означаваше един на всеки четиридесет! За нас това е истинско преселение. И сред всичките тези хора да нямам нито един познат или поне познат на мои приятели? Странно. Е, възможно беше повечето да идват от Александрия. Във всеки случай не срещнах нито едно познато лице по улиците.
От време на време Елиазар подмяташе нещо за предстоящия Изход, но думите му бяха съвсем мъгляви. Сякаш държеше лъскава играчка и я премяташе в ръце, но така, че да видя блясъка, а не формата й. Нямаше смисъл да питам повече. Беше ясно, че ще ми каже само онова, което той пожелае. Дразнеше ме тайнствеността, обгръщаща грандиозния им замисъл. Щом искаха де напуснат Египет, защо просто не го направеха? Границите не се охраняваха. Вече две хиляди години не бяхме роби на фараоните. Елиазар и приятелите му можеха да се заселят където пожелаят — в Палестина, в Сирия, в Галия или Испания, та дори и в Нова Рома, ако щете. Републиката малко я беше грижа накъде са тръгнали шепа евреи-фанатици. Защо беше тогава цялата тази помпозност, тайнственост, заговорнически дух? Дали тези хора не замисляха нещо наистина изключително? Или просто бяха луди?
Следобед Мириам ми донесе дрехите, изпрани и изгладени, и ми предложи да ме запознае с някои от приятелите си. Селото беше тихо — всички били на работа, така ми обясни тя. Но пред една от къщите бяха насядали няколко души, все млади хора. Тя ми ги представи — Дебора, Рут, Рубен, Исак, Йосиф, Саул. Посрещнаха ме с голямо уважение, дори благоговение, но веднага след това се върнаха към оживения си разговор, сякаш бяха забравили за присъствието ми. Йосиф беше мургав, гладък и строен и се държеше с Мириам свойски, сякаш бяха близки приятели, дори повече от приятели, често довършваше изреченията вместо нея и докосваше ръката й. Кой знае защо, това ме разстрои. Съпруг ли й беше? Или любовник? А какво всъщност ме интересуваше? И двамата бяха достатъчно млади да ми бъдат деца. Какво ми ставаше, за Бога?
Неочаквано и изумително бързо отношението ми към хората, които ме бяха отвлекли, започна да се променя. Повечето се оказаха много приятни, мили и сърдечни. И макар да бях пленник, скоро се почувствах сред тях като у дома си.
През първите два дни ми беше позволено да науча единствено, че тук хората са енергични и решителни, повечето млади и всички без изключение интелигентни и че влагат цялата си душа в някакво грандиозно начинание, което според тях ще разтърси света. Презираха стерилното чуждо общество, в което живееха, жадуваха за свобода и светлина, бореха се да създадат нов свят. Но как? С какви средства? Сигурен бях, че ще ми кажат повече, когато му дойде времето, а засега ме наблюдаваха, изпитваха ме, опитваха се да разберат дали могат да ми поверят тайната си.
Каквато и да беше тази огромна изненада, с която щяха да зашеметят републиката, аз им желаех успех. Може да съм стар и плах, но в никакъв случай не съм консервативен. Промяната е залог за развитието, а империята, сега заменена от републиката, беше враг на всякакви промени. Двайсет столетия Рим притискаше хората в железните си обятия. Създадената от него цивилизация беше куха, животът на повечето от нас — празен и безсмислен, лишен от ценности и стремежи. Той приемаше и поглъщаше всевъзможни божества и чужди нрави, нивелираше всичко и го лишаваше от съдържание. Самата връзка между човека и бога беше прекъсната и не ни оставаше друго, освен да се кланяме на установения от векове ред, на светата стабилност на световното управление. От години вече чувствах, че така не може да продължава повече, че е нужна революция, която да помете всички закостенели отношения и вкоренени предразсъдъци. Дали замисленият Изход нямаше да доведе тъкмо до това? Дълбоко в себе си се надявах да е така. Защото империята беше мъртва, но не го знаеше. Като някакъв огромен издъхнал звяр тя се беше проснала върху душата на човечеството и я притискаше и душеше. Звяр толкова огромен, че вестта за смъртта му още не беше достигнала до крайниците му.
На третия ден на вратата ми почука Ди Филипо.
— Вождът иска да ви види.
Вътре къщата на Моше не се различаваше особено от моята, като се изключат отрупаните с книги рафтове. Самият той беше по-дребен, отколкото очаквах, нисък и набит, но излъчваше огромна сила. Не беше нужно да ми казват, че е по-големият брат на Елиазар — личеше от пръв поглед. Имаше същата буйна тъмна грива и пламтящи очи, същия извит нос, но набитото му телосложение създаваше впечатлението, че напиращата отвътре сила всеки миг ще го взриви. Иначе изглеждаше стабилен, уравновесен и сериозен. И малко плашещ.