Той обаче ме посрещна топло и се извини за грубия начин, по който ме бяха отвели, после посочи редицата мои книги на един от рафтовете:
— Вие познавате републиката по-добре от всеки друг, доктор Бен Симеон. Колко прогнила и слаба е зад бляскавата фасада, зад приказките за всеобща любов и братство между хората. Колко гибелно е влиянието й и колко крехка е силата й. Сега светът чака нещо ново, но какво ще бъде то? Не е ли в това въпросът, доктор Бен Симеон? Какво ще бъде новото?
Тази реч явно беше обмислена и подготвена предварително с цел да ми направи впечатление и да ме привлече за каузата. Всъщност най-поразителни от всичко бяха страстта и убеждението му. Той говори така известно време, привеждаше аргументи и засягаше въпроси, които отдавна не бяха нови за мен. За него Римската империя също беше мъртъв организъм и нищо не можеше да го съживи. Дали империя или република — нямаше значение. Все същата световна държава, чието съществуване беше немислимо в съвременната епоха. Не можеше да не направи впечатление възраждането на националистките идеи, уж изкоренени преди хилядолетия. Търпимостта на Рим към местните религии, обичаи и управници беше мъдра политика в продължение на векове, но тя носеше в себе си семената на унищожението на империята. Религиозното многообразие, насърчавано от Рим, не заздравяваше вярата, а я обезценяваше. Само най-примитивните хора и такива затворени общества като нашето все още продължаваха да вярват в нещо. Общество, което проявява търпимост към всички богове, всъщност не вярва в нито един. А общество без вяра е като кораб без кормило, дори без посока. Скоро то щеше да бъде обхванат от пожар, какъвто историята не познава.
— А вашият Изход? — попитах. — Той какво общо има с това, за което говорим?
— Краят е близо — заяви Моше. — Не бива да позволяваме да бъдем унищожени от хаоса, който ще настъпи след падането на републиката, защото ние сме оръдие на Бога в неговия велик замисъл и трябва да оцелеем. Елате, ще ви покажа нещо.
Излязохме навън и почти веднага пред вратата спря една от очуканите стари коли. Зад волана беше мургавият Йосиф. Моше ме покани с жест да се кача и не след дълго вече напускахме селото по неравния път сред ниски каменисти дюни. След десетина минути заобиколихме голям хълм, отвъд него се простираше широка плоска равнина. И за свое изумление там видях нещо, което най-малко очаквах да видя. Странно съоръжение от сребрист метал, цялото в тръби, кацнало върху шест тънки паешки крака на трийсетина метра над земята, а отдолу сред всевъзможни машини и кабели сновяха забързани работници.
Първата ми мисъл беше, че това е някакъв идол, Молох, Ваал, и си представих как хората от Бет Израел, намазани със свинска мас, танцуват около него под звуците на барабани. Тази мисъл, разбира се, беше нелепа.
— Какво е това? — попитах. — Някаква скулптура?
Моше беше възмутен.
— На такова ли ви прилича? Не, това е летателен апарат. Свещеният ковчег.
Гледах го невярващо.
— Прототипът на звездолета ни — обясни той. — Ще полетим с такива кораби към звездите, към Бога, към Неговата светлина. И там ще се заселим, в новия Едем, който ни чака в друг свят, докато дойде времето някои от нас да се върнат на Земята.
— Нов Едем… в друг свят…
Не вярвах на ушите си. Кораб, който да плава между звездите, както римските кораби плават между континентите! Възможно ли беше? Нали римските инженери, най-талантливите от тях, вече бяха обсъждали въпроса за пътуванията в Космоса и бяха стигнали до извода, че това е технически неосъществимо и безсмислено!
Поклатих глава.
— Какъв друг свят? Къде е той?
Той отмина въпроса ми с величествено презрение.
— Най-добрите ни умове от пет години работят, за да стигнат до това, което виждате пред себе си. Сега времето за изпитание настъпи. Най-напред едно кратко пътуване — до Луната и обратно, после истинското пътешествие до новия свят, който Бог е обещал да ми покаже. Пионерите ще основат първото селище и после ще тръгнат нови кораби, докато всички израелити от Египет стигнат до обетованата земя… — Очите му пламтяха. — Това ще бъде нашият дългоочакван Изход! Какво ще кажете, доктор Бен Симеон?
Искаше ми се да кажа, че за пръв път се сблъсквам с подобно безумие, а Моше е луд, повел своите — и моите — хора към неизбежна катастрофа. Това беше мечта, трескава фантазия на болен мозък. Бих предпочел да танцуват голи около това нещо под биенето на барабани, отколкото да поемат в него към мрака на Космоса. Ала Моше ме хвана за ръката и ме повлече надолу към площадката. Отблизо корабът изглеждаше огромен и някак странно крехък. Моше се изкачи по стръмна стълбичка и ми даде знак да го последвам. Влязохме в нещо като кабина в тясната горна част на кораба. Видях множество екрани, проводници, скали и още много неща, все непознати. Спираловидна стълба водеше надолу към помещението, където щеше да спи екипажът, а под него, според обясненията на Моше, били ракетите, които ще изведат ковчега в открития Космос.