— А ще проработи ли? — успях най-сетне да попитам.
— Можете да не се съмнявате — отвърна той. — Най-добрите ни умове са работили върху този проект.
Той ме запозна с някои от тях. Най-възрастният едва ли имаше повече от двайсет и пет години. Заеха се да ми обясняват теорията на въздухоплаването, но без особен успех. Не разбрах и една десета от обясненията им, ала в ума ми започна да се оформя представата за гигант, разкъсващ оковите си, за да се оттласне от Земята и да полети волно към непознати небесни владения. Защо не? Защо не? Според тях беше нужно само добро гориво и управляема експлозия. Да, защо не? Само след няколко минути вече вярвах, че този звездолет може да се издигне върху огнен стълб и да отлети към мрака на Космоса. Когато след около час Моше ме измъкна навън, вече не се съмнявах в това.
Йосиф ме закара в селото сам. За последен път видях Моше да стои на люка на кораба си и да се взира нетърпеливо в нажеженото небе.
Същия следобед Елиазар отново ми напомни, че задачата ми е да опиша всичко, което предстои да видя. Опитах се да протестирам с аргумента, че е по-добре да потърсят някой журналист, ориентиращ се в науката. Той обаче възрази, че не им трябва журналист, а човек, който разбира историческия процес. Стана ми ясно, че от мене не се иска журналистическо или историческо описание, а труд, който да притежава белезите на Свещено писание. Те искаха от мен да напиша Изход, или Книга на Втория Мойсей.
Дадоха ми стая в библиотеката и ми отвориха архива си. Показаха ми откровенията на Моше, писмата до близки приятели, бележките и манифестите му, обосноваващи нуждата от Изход, далеч надхвърлящ по мащабите си онова, което далечният му съименник беше замислил преди хилядолетия. Проучвах техническа документация и купища трактати, доказващи историческата необходимост от космически полети. Накрая понаучих нещичко и за самата конструкция на звездолетите.
През цялото време Мириам ми помагаше. Работехме рамо до рамо, затворени в тясната стаичка. Младостта, красотата, блясъкът на очите й ме караха да треперя. Копнеех да протегна ръка и да я докосна, да погаля ръката й, рамото, лицето й. Но бях твърде плах. Боях се, че ще се изсмее, ще се разгневи, ще ме погледне с презрение, дори с отвращение. Страхът на застаряващ мъж, че ще бъде отблъснат. Но не беше само това. Тя беше сестра на двамата пламенни пророци и кръвта във вените й сигурно беше гореща като тяхната. Боях се, че докосването ще ме изпепели.
Моше беше определил за полета двайсет и третия, празничен ден на тишри, 5730 година по нашия календар и 2723 година по римския. Денят беше ярък, сух и безоблачен, а слънцето пламтеше като нажежена жарава. От три дни работата на площадката не спираше, но само специалистите имаха достъп до кораба. Сега обаче цялото село се беше изсипало там да наблюдава излитането.
Кабелите и машините бяха разчистени. Корабът стоеше насред площадката самотен и някак уязвим — блестяща метална игла, стройна и крехка. Районът беше ограден с въжета. Трябваше да стоим далеч, защото имаше опасност пламъците от ракетните двигатели да ни обгорят.
Екипажът се състоеше от трима мъже и две жени — Юдит, Леонардо ди Филипо, приятелят на Мириам Йосиф и една жена, която не бях виждал. Петият естествено беше Моше. Това беше неговият ковчег, неговото голямо приключение, неговата мечта. Той щеше да сложи шлема и да поведе своя Изход, този път към звездите.
Последен на кораба се качи той. Всички гледахме със затаен дъх. Петимата бяха облечени в униформи от бял сатен, ослепителен под ярките слънчеви лъчи, и странни шлемове с очила, наподобяващи тези на водолазите. Изкачиха се един по един по стълбата, обърнаха се да ни погледнат и се скриха във вътрешността на кораба. Моше се поколеба за миг, преди да влезе, сякаш четеше молитва, а може би просто искаше да се наслади докрай на радостта си.
Зачакахме. Дълго, невъобразимо тягостно очакване. Изминаха може би двайсет минути, а може би и час. Никой не проговаряше, сякаш бяхме каменни статуи.