Внезапно се чу оглушителен трясък като от гръмотевица и рев като от гърлата на хиляди бикове. От земята около кораба изригна черен дим и лумнаха ослепителни пламъци. Изход се издигна на няколко метра и увисна, сякаш застинал завинаги.
Най-сетне корабът тръгна нагоре, като отначало се разтърси, после пое по-плавно, накрая излетя стремително като стрела към яркосиния небесен свод. Поех си трескаво дъх — и миг по-късно вече ликувах заедно с останалите. Сълзи на изумление и радост се стичаха по лицето ми. Хората около мен също надаваха възгласи, ридаеха и размахваха ръце, а ракетата с рев се издигаше нагоре, докато се превърна в малка точка сред безбрежната синева на небето.
Виковете на радост още не бяха заглъхнали, когато нещо се случи. Блесна непоносимо ярка светлина, сякаш беше изгряло второ слънце, още по-ослепително от първото, избухна високо в небето и ни връхлетя като мощен талаз. Всички се свлякохме на колене, крещейки от болка и ужас, и закрихме очи.
Когато се осмелих да погледна, ослепителната светлина беше изчезнала, а на мястото й пъплеше призрачна струя черен дим, зачеркнала половината небе и избледнявайки някъде на север. Ракетата не се виждаше. Не се и чуваше.
— Няма я! — извика някой.
— Моше! Моше!
— Тя се взриви, видях го с очите си!
— Моше!
— Юдит… — изрече тихо някой зад мен.
Бях твърде зашеметен, за да извикам. Но около мен ужасът и отчаянието се надигаха като вълна, чието бучене ставаше все по-силно. Ревяха стотици гърла едновременно. Хората бяха обзети от паника и тичаха наоколо като полудели. Някои се търкаляха по земята, други удряха пясъка с юмруци.
— Моше! — крещяха те. — Моше! Моше! Моше!
Потърсих с поглед Елиазар. Лицето му беше бяло като платно, очите му горяха с безумен пламък. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце и пристъпи напред. Тутакси всички погледи се впериха в него. Елиазар изправи рамене и вдигна високо глава. Сега ми изглеждаше като истински великан.
— Къде е корабът? — извика някой. — Къде е Моше?
Гласът на Елиазар прозвуча като тръбата на Бога.
— Той беше син Божи. И Бог го призова при себе си.
Писъци. Вой. Истерични крясъци.
— Мъртъв е! Моше е мъртъв!
— Той ще живее вечно! — прогърмя Елиазар.
— Божи син! — извикаха няколко гласа, после към тях се присъединиха още и още. — Божи син!
Усещах Мириам до себе си, притисната до мен, сграбчила ръката ми. Гърдите й опираха в ребрата ми, устните й гъделичкаха ухото ми.
— Ти трябва да напишеш книгата! — прошепна тя с настойчивост, от която ме побиха тръпки. — Неговата книга. Тя трябва да бъде написана! За да се помни този ден навеки. За да живее той навеки!
— Да — чух собствения си глас. — Да!
В този миг на безумие и ужас се люшках като дърво на брега, блъскано от придошлите води на Нил. Бях изтръгнат от корен и пометен от стихията. Огненото кълбо на Изход блесна в душата ми като второ слънце с ослепителен блясък, който никога няма да угасне. Разбрах, че съм покоре`н, погълнат, пленен завинаги, че ще остана тук да пиша и да проповядвам, че ще изкова евангелието на новия Мойсей в ковачницата на душата си и ще разпратя Словото по всички земи. Петимата загинали днес ще дадат началото на новото раждане. Ние ще дадем на хората от републиката онова, което са чакали толкова дълго, празни и объркани, а когато то дойде, ще разкъсат оковите и от мъртвата империя ще се роди нов ред. Дали има други светове и ще можем ли да живеем там? Кой би могъл да каже? Но се роди нова истина и ние можем да я предадем на хората, истината на Втория Мойсей, дал живота си, за да полетим към звездите. Аз няма да позволя тя да загине. Ще пиша, а други от моя народ ще разнасят словото ми по всички земи и то ще ги промени.
Може би не съм прав, че републиката е обречена. По-вероятно е все пак Рим да е предопределен да властва над света. Така е било хиляди години и вероятно ще бъде така до свършека на света. Е, добре. Нека властва. Няма да се опълчваме срещу вечния Рим. Просто ще се изтръгнем от прегръдката му. Ние също имаме своя съдба. Един ден, може би скоро, може би и не толкова скоро, ще построим втори кораб, а след него и други и те ще ни отнесат далеч от този скръбен свят. Бог ни прати своя Син, пак Бог Го призова при себе си и един ден всички ние ще се изтръгнем от железните обятия на вечния Рим и ще Го последваме на криле от пламък, далеч от оковите на тази Земя, в небесата, където Той живее вечно.
