Но да каже, че Максимилиан ще бъде велик герой… Изглежда тъкмо това го беше разярило толкова. Без съмнение той не съзираше у себе си и намек за достойнствата, които правят героя, независимо какво му говореше ласкателят. И сигурно вярваше, че цял Рим го вижда не като красив млад принц, който тепърва ще извърши велики дела, а като женкар, комарджия и безделник, какъвто беше в собствените си очи. Ето защо ласкателството на пророка му беше прозвучало като зла насмешка.
— Мисля, че трябва час по-скоро да си намерим някоя кръчма — предложи Фауст. — Малко вино ще охлади разгорещената ти кръв, господарю.
Виното, колкото и да беше лошо, наистина бързо успокои Максимилиан и не след дълго той се смееше и клатеше глава, дивейки се на неблагоразумието на дребосъка с плъшето лице.
— Герой! Аз! Че и император! Можете ли да си представите пророчество, което да е по-далеч от истината?
— Ако всички са като този — обади се Бар-Хип, — тогава няма защо да се боим, че вселената ще се сгромоляса. Тези хора са клоуни, дори по-лошо. Единственото, което правят, е да развличат глупците.
— Много полезна функция според мен — намеси се Менандър. — Светът е пълен с глупци, нима нямат право и те да се забавляват?
Фауст почти не проговаряше. Случката му беше развалила настроението, което не му се случваше често. Иначе той беше доста жизнерадостен човек и Цезар го ценеше за веселия нрав. Ала с идването на гръцкия пратеник все по-често го обземаха нерадостни мисли. Сигурно причината за унинието му се криеше в дългите часове, прекарани в това подземно царство на мрака и смътните сенки. Беше време, когато двамата с принца намираха тук само удоволствие и разтуха, но двата дни в древните тунели, в тайнствените владения на невидими създания и таящи се призраци го караха да се чувства уморен и притеснен. Този пропит от влага подземен свят, до който слънцето нямаше достъп, беше истинският Рим, мрачно царство на магия и ужас, място на лоши предзнаменования и зловещи прокоби.
Дали светът щеше да бъде погълнат от пламъци след осемнайсет години, както беше предсказал онзи старец? Вероятно не. Само че Фауст едва ли щеше да доживее, за да го види. Дори краят на вселената да не беше толкова близо, за собствения му край не можеше да се каже същото — пет, десет години, в най-добрия случай петнайсет и него вече нямаше да го има дълго преди обещаната катастрофа. Как я беше нарекъл гъркът — екпирозис?
Но дори и без огнен апокалипсис империята като че се разпадаше. Признаците на болестта бяха навсякъде. И това, че вторият най-близък до трона човек в държавата реагираше така яростно на възможността да бъде призован в служба на империята, също беше лош симптом. Както и варварите, които отново чукаха на портите само едно поколение след предполагаемия им разгром за вечни времена. Изглежда сме се отклонили от пътя и блуждаем напосоки, мислеше си Фауст.
Той отново напълни чашата си. Знаеше, че пие прекалено много и прекалено бързо — дори неговият обемист търбух не беше бездънен. Ала виното уталожваше болката. Пий тогава, стари Фаусте! Пий! Ако не друго, поне можеш да доставиш малко радост на тялото си.
Да, старееше… Но Рим беше още по-стар. Необятността на миналото го притискаше от всички посоки. Тесните улички, задъхващи се под камарите боклук, отстъпваха място на огромните площади с безбройни фонтани, изригващи сребърни струи, на дворците на богатите и могъщите, на статуите и обелиските, на колоните, донесени от далечни храмове, на трофеите от стотиците завоевания, на светилищата на стотици чужди богове, а под всичко това лежеше чистият стар Рим на ранната Република — пласт върху пласт история, цели дванайсет века и всеки следващ наложен върху предишния, но миналото въпреки това си стои… Да, мислеше той, дълъг път сме изминали и може би сега, след като сме сътворили толкова много минало, вече имаме твърде малко бъдеще и наистина вървим към края, ще се стопим в собственото си слабоволие, в лутането си, във фаталната си любов към удоволствията и лекия живот.
Това го тревожеше силно. А защо трябваше да го е грижа? Той самият беше един развратен стар безделник, другар на друг, млад безделник. Цял живот си беше давал вид, че не го е грижа за нищо и за никого.
И все пак никога не си позволи да забрави, че във вените му тече кръвта на титана Константин, един от най-великите императори, властвали някога. За Константин съдбата на империята беше стояла над всичко — десетилетия наред той беше държал здраво кормилото й и в крайна сметка я беше спасил, основавайки нова столица на Изток, нов фундамент, способен да поеме бремето, което самият Рим вече не бе в състояние да носи сам. И ето ме мене два века по-късно, в сравнение с предшественика си Константин съм като тлъста, сънлива стара котка пред свиреп лъв. Но все пак трябва да мисля поне малко за съдбата на империята, на която той бе посветил живота си. Ако не заради самия себе си, поне заради него. Иначе какъв е смисълът в жилите ти да тече императорска кръв?