— Нещо притихна, старче — забеляза унинието му Максимилиан. — Аз ли те разстроих, като се развилнях одеве?
— Малко. Вече ми мина.
— Тогава какво има?
— Бях се замислил. Вреден навик, от който не мога да се отърва. — Той повъртя чашата в ръцете си, загледан мрачно в дълбините й. — Ето, седим си в утробата на града, на това странно и мръсно място. Винаги съм мислел, че всичко тук изглежда нереално, че е нещо като представление. А сега имам чувството, че то е по-истинско от всичко там, горе. Тук поне няма преструвки. Всеки е това, което е, сред фантазиите и абсурдите. Всички знаем защо сме на това място и какво трябва да правим. А там, горе, властва глупостта. Залъгваме се, че е свят на непоклатима реалност, на имперска сила и търговска мощ, но всъщност с поведението си доказваме тъкмо обратното. Главите ни са заровени в пясъка като на онази африканска птица. Варварите идват, но ние не правим нищо да ги спрем. И този път те ще ни погълнат. Накрая ще нахълтат с рев в мраморния град над главите ни, ще грабят и ще палят, и от Рим няма да остане нищо, освен този тъмен, влажен, скрит и тайнствен Подземен свят с неговите странни богове и зловещи чудовища. А той според мен е истинският Рим, вечният град на сенките.
— Ти си пиян — каза Максимилиан.
— Така ли мислиш?
— Това място е просто един фантастичен свят, Фаусте, и ти много добре го съзнаваш. Той не значи нищо. — Принцът посочи нагоре със същия жест като самия него преди малко. — Истинският Рим, за който говориш, е горе. Винаги е бил и винаги ще бъде. Дворците, храмовете, Капитолият, стените. Яки, непоклатими, нерушими. Вечният град. И варварите никога няма да го погълнат. Никога!
Досега Фауст не беше чувал принца да говори с такъв тон. За втори път в продължение само на един час се сблъскваше с непознат Максимилиан, този път твърд, недвусмислен и страстен. Имаше нещо ново и странно и в погледа му, някаква сила на чувствата, която беше видял за пръв път предния ден, когато принцът говореше за императорите като за изроди и чудовища. Сякаш през последните два дни нещо напираше у него и се мъчеше да си проправи път. Какво ли щеше да стане, запита се Фауст, когато най-сетне се освободи?
Той затвори за миг очи, кимна, усмихна се. Нека, помисли си. Каквото има да става, да става.
Денят им в Катакомбите беше към края си. Гневното избухване на принца в залата на гадателите сякаш ги беше затиснало с похлупак. Дори неутолимата жажда на Менандър да изследва всяка пролука в подземните пещери като че беше поутихнала.
Слънцето клонеше към залез, когато Фауст най-сетне се добра до дома си. Беше обещал на Менандър да вечеря с него в двореца на Северите. Вкъщи го чакаше изненада. Принц Херакъл наистина беше отишъл на лов, а не на северната граница, и посланието на Фауст беше стигнало до него. Принцът съобщаваше, че се връща в Рим още същата вечер и че би желал да се срещне колкото е възможно по-скоро с пратеника на Юстиниан.
Фауст бързо се изкъпа и се преоблече в официални дрехи. Малката нумидийка беше готова и го чакаше, но той я освободи и каза на старшия надзирател, че тази вечер няма да има нужда от услугите й.
— Странен ден — отбеляза Менандър, когато се срещнаха за вечеря.
— Така е — кимна Фауст.
— Твоят приятел Цезар беше потресен от онова, което човекът му каза — че щял да стане император един ден. Толкова ли го отвращава тази мисъл?
— Според мен изобщо и през ум не му минава подобно нещо — че може да стане император. Император ще бъде Херакъл, това никога не е подлагано на съмнение. Той е с шест години по-голям от брат си и при раждането на Максимилиан вече се готвеше за наследник. Всички смятат, че той ще наследи баща си. Максимилиан не вижда своето бъдеще по-различно от живота, който води сега, и никога не е гледал на себе си като на потенциален владетел.
— Но Сенатът може да избере когото от двамата пожелае, не е ли така?
— Сенатът може да избере и мене, ако реши. Та дори и тебе. На теория, както сигурно знаеш, такова нещо като наследяване няма. А на практика работите стоят по-иначе. Пътят на Херакъл към трона е ясен и открит. Освен това Максимилиан не иска да бъде император. Това е трудна работа, а той никога не си е давал труд за каквото и да било. Според мен точно това го разстрои толкова днес — мисълта, че може да му се наложи един ден да стане император.