Фауст вече познаваше Менандър достатъчно добре, за да забележи, че думите му предизвикаха едва прикрито презрение. Гъркът твърдо знаеше какъв трябва да бъде един император — мъж суров и безмилостен като Юстиниан, управляващ с твърда ръка земите от Дакия и Тракия до Персия, от замръзналите северни брегове на Понтийско море до знойната Африка, властвайки безразделно над сложната и пъстра мозайка, каквато беше Източната империя. А тук, на Запад, който от памтивека беше по-изнежен, се канеха да искат помощта на Юстиниан срещу собствения си отколешен враг, властващият император беше болен и не се появяваше пред хорските очи, а наследникът на трона беше доста странен — измъкваше се от града тъкмо когато пратеникът на Юстиниан пристигаше да обсъдят именно жизненонеобходимия им съюз. И на всичкото отгоре вторият човек в империята дотолкова нямаше интерес към управлението на държавата, че беше готов да пребие нещастника, дръзнал да му подхвърли подобна мисъл.
Фауст си помисли, че в неговите очи всички те са безполезни, жалки твари. И сигурно беше прав.
Този разговор нямаше да доведе до нищо и Фауст побърза да го прекрати, като съобщи на пратеника, че принц Херакъл се връща същата вечер.
— А, значи на северната ви граница всичко е наред — кимна Менандър. — Това е добре.
Фауст не беше длъжен да обяснява, че не е възможно Цезар само за два-три дни да отиде дотам и да се върне и че просто е бил в ловната си резиденция. Херакъл беше напълно способен да демонстрира собственото си нищожество и без негова помощ.
Ето защо Фауст предпочете да разпореди да им поднесат вечерята. Тъкмо привършваха последното блюдо — плодове и шербет, когато пристигна куриер със съобщение, че принц Херакъл е в Рим и очаква пратеника от Константинопол в залата на Марк Анастасий в Императорския дворец.
Най-близката част на петвековния дворцов комплекс беше само на десетина минути пеша, ала Херакъл винаги успяваше да избере най-неуместния вариант и беше предпочел пред собствените си покои в близост до резиденцията на пратеника огромната кънтяща зала, в която се събираше Великият държавен съвет, кажи-речи, на върха на Палатина. Фауст нареди да им приготвят две носилки.
Принцът се беше настанил на огромния, наподобяващ трон стол в издигнатата част на залата, на който обикновено сядаше императорът по време на заседания. Седеше там с надменния вид на самодържец и мълчаливо чакаше Менандър да прекоси тържествено огромната зала — неизбежната церемония се стори безкрайна на тромаво пристъпващия зад него Фауст, който все повече кипваше. За един ужасен миг придворният изтръпна от опасението, че старият император може все пак да се е изхитрил да умре през деня и това е причината Херакъл да хукне към Рим, за да заеме мястото на баща си. Но едва ли — ако това беше станало, все някой щеше да му го съобщи.
Менандър си знаеше работата. Той коленичи пред принца в полагащия се за случая ритуал. Когато се изправи, Херакъл също стана и му протегна за целувка ръката си с огромен пръстен с червен халцедон. Менандър целуна пръстена и произнесе кратка и твърде изискана реч, предавайки поздравите и благопожеланията за добро здраве на император Юстиниан до царствения му колега император Максимилиан, както и до царствения му син Цезар Херакъл, и благодари за оказаното гостоприемство. Той не пропусна да отдаде дължимото на Фауст, но благоразумно се въздържа да спомене за ролята на принц Максимилиан.
Херакъл го изслуша безстрастно, а видът му беше дори по-разсеян и незаинтересован от обичайното.
Фауст никога не беше изпитвал особена любов към наследника на трона. Херакъл беше скован и скучен и трудно би могъл да се нарече непринуден. Беше нисък, слаб и невзрачен, без следа от изяществото и атлетичността на брат си. Очите му бяха студени, устните — тънки и присвити. Липсваше му живец. Беше учудващо колко малко прилича на баща си. На младини император Максимилиан изглеждаше точно като малкия си син сега — висок, строен, хубав мъж с лъскава меднозлатиста коса и искрящи от смях сини очи. Херакъл беше тъмнокос, доколкото изобщо му беше останала коса, а очите му бяха черни като въглени под надвисналите вежди, открояващи се върху бледото му безизразно лице.