Максимилиан се подсмихна с дяволитата си, малко загадъчна усмивка и заприбира скъпоценностите в торбичката.
— Започваш да оглупяваш с възрастта, старче! Да не мислиш, че камъните са откраднати вчера? Всъщност станало е по времето на Марк Анастасий, което е било преди… колко беше, май двеста и петдесет години? И светилището изобщо не е тук, а някъде във Фригия, където и да се намира това. Оттогава са минали през петима легални собственици, което е напълно достатъчно, за да престанат да бъдат „крадени“. Освен това платих за тях в злато. Казах на евреина, че ми трябва хубав сватбен подарък за булката на по-големия Цезар, и той ми обясни, че се продавала тази малка сбирка. Дадох му за нея толкова златни слитъци, колкото тежат двама Фаустовци, и той отиде право в Пещерата на златарите, за да уреди сделката. И ето ги тук. Иска ми се да видя лицето на брат ми, когато поднеса този дар на любимата му Сабатия — дар, наистина достоен за царица. А после ще му разкрия особената им сила. „Любими братко! — изрече Максимилиан високо, с надута тържественост. — Помислих си, че сигурно ще имаш нужда от известна помощ през първата брачна нощ, затова те съветвам съпругата ти да си сложи този пръстен и тази гривна и да окачи този медальон между гърдите си…“
Фауст усети първите признаци на главоболие. Имаше моменти, когато дори и на него развинтеното въображение на Цезар му идваше в повече. Той мълчаливо си наля още вино и го изпи на дълги, бавни глътки, после се приближи до прозореца и застана с гръб към принца.
Можеше ли да бъде сигурен, че Максимилиан му казва истината за произхода на тези скъпоценности? И дали наистина бяха взети от светилището преди векове, или някой току-що ги беше отмъкнал? Само това ни липсва, помисли си. В самия разгар на пазарлъка за един военен съюз, от който имат отчаяна нужда и който трябва да последва незабавно след сватбата на западния принц и източната принцеса, набожният и изключително добродетелен Юстиниан открива, че братът на зет му с лека ръка е поднесъл на сестрата на източния император краден и светотатствен сватбен дар. Дар, който полицията може би тъкмо в този момент усилено търси.
Вниманието на Максимилиан все още беше погълнато от камъните. Фауст не му обръщаше внимание. От здрача навън долетя свеж полъх и донесе смесица от възхитителни аромати — на канела, пипер, мускатово орехче, печено месо, хубаво вино, тежки благовония, нарязан лимон. Всички чудесни аромати от нечий щедър пир. Това му подейства ободряващо.
Повлиян от този благотворен ветрец, наситен с благоухание, Фауст усети как угризенията и страховете му се стопяват. Нямаше от какво да се притеснява. Вероятно сделката наистина беше законна. Но дори опалите да бяха откраднати от светилището на Великата майка, какво биха могли да направят шепа разярени жрици, щом полицията не би дръзнала да посегне на императорското семейство? А това, че дарът на Максимилиан имаше възбуждащо действие, би било хубава шегичка за сметка на важния му, надут брат.
Фауст усети как го залива вълна на обич към неговия приятел. За кой ли път принцът му показа, че макар и два пъти по-млад, по хитрост и изобретателност му е равен, а това говореше много.
— Между другото, пратеникът показа ли ти неин портрет? — попита Максимилиан.
Фауст го погледна през рамо.
— А трябва ли? Няма аз да се женя за нея.
— Просто съм любопитен. Чудя се дали наистина е толкова, грозна, колкото разправят. Чувал съм, че много приличала на брат си, а Юстиниан има конско лице. При това е доста по-стара от Херакъл.
— Така ли? Не съм чул.
— Юстиниан сигурно е към четирийсет и пет. Каква е според теб вероятността да има сестра на осемнайсет или двайсет?
— Може да е на двайсет и пет.
— Но по-вероятно наближава трийсет и пет, ако не и повече. Херакъл е на двайсет и девет. Брат ми се готви да се ожени за една грозна старица. И нищо чудно тя да не може вече да ражда. Някой замислял ли се е за това?
— Грозна старица, обаче е сестра на източния император — напомни му Фауст. — И благодарение на това ще създаде кръвна връзка между двете половини на царството, а това ще е от първостепенно значение, когато поискаме от Юстиниан няколко легиона, за да ни помогнат да спрем варварите на север. Нашите приятели готите и вандалите отново ни притискат. Не е толкова важно дали тя е на детеродна възраст или не. Знаеш, че наследниците могат и да се осиновяват.
— Да, разбира се. Но дали наистина тази голяма цел, военният съюз, е чак от такова значение, Фаусте? Ако смрадливите варвари се върнат да ни притесняват, не можем ли да се справим с тях и сами? На баща ми това му се удаде блестящо през четирийсет и втора, когато те пак се навъртаха около границите ни, нали така? Да не говорим за онова, което е успял да стори с Атила и неговите хуни дядо му само петдесетина години по-рано!