Епохата на Константин Велики бе дошла и си бе отишла, а сега неговият далечен потомък Фауст Флавий Константин Цезар старееше, дебелееше, оплешивяваше и с пот на челото си изкарваше хляба като недотам високопоставен служител в Имперската канцелария. И самата империя като че остаряваше. Сега, към края на дългото царуване на Максимилиан II, сякаш всичко беше омекнало. Великите дни на Тит Галий и неговата династия, на Константин и наследниците му, на първия Максимилиан и неговите син и внук се бяха превърнали в част от легендите на древността, макар на трона все още да седеше последният Максимилиан. През изминалите десетина-двайсет години всичко се беше променило. Империята вече не изглеждаше толкова непоклатима както някога. А тази година из сенчестите коридори на пазара на магьосниците се шушукаше за пророчествата на някакъв тайнствен оракул, открити в неотдавна намерен ръкопис на Сибилините книги. От него ставало ясно, че Рим е навлязъл в последното си столетие, след което ще последва огън, апокалиптичен хаос и всичко ще рухне.
Ако е така, помисли си Фауст, нека това да почака още двайсетина-трийсет години. Тогава и да настъпи краят на света, мене вече няма да ме е грижа.
Но тези приказки за края на вечния Рим бяха нещо ново. От стотици години насам винаги се намираше някой велик мъж да се намеси и да предотврати катастрофата. Три века по-рано Септимий Север се появил тъкмо навреме, за да спаси империята от лудия Комод. След едно поколение, когато още по-лудият син на Север — Каракала, бил на път да унищожи всичко, се появил неподражаемият Тит Галий, за да поеме юздите на държавата и да поправи щетите. По онова време варварите започнали да стават сериозна заплаха за границите на империята, но отново и отново били отблъсквани от силни императори — най-напред Тит Галий, после племенникът му Гай Марций, след него Марк Анастасий и Диоклециан — първият император, разделил владенията си между двама равноправни владетели, управляващи заедно. След него дошъл Константин, който основал втората столица на Изток, и така нататък, чак до ден-днешен. Ала сега тронът стоеше празен и за никого не беше тайна, че наследникът, който чакаше да го заеме, не струва нищо. Откъде щеше да се вземе следващият велик спасител на държавата?
Принц Максимилиан беше прав, че династията му е дълга поредица от могъщи воини. Максимилиан I, който изобщо не бил римлянин, а можел да проследи корените си чак до древната етруска раса, положил началото на тази династия, когато си извоювал правото да наследи великия император Теодосий. Още като млад пълководец той отблъснал готите, заплашващи северната граница на Италия, а после, в късните си години, заедно с Теодосий II от Източната империя разбил хунските нашественици, предвождани от Атила. След него синът му Херакъл I организирал отбраната на всички граници и когато следващата вълна готи и близките до тях вандали започнали да нахлуват през Галия и германските земи, неговият син, младият император Максимилиан II, ги разбил на пух и прах с мощно контранападение, което като че сложило край на набезите веднъж завинаги.
Да, но не станало така. Вандалите, готите и другите номадски племена продължаваха да прииждат. Сега, четиридесет години след като Максимилиан II прекосил с двадесет легиона Рен и навлязъл в Галия, за да им нанесе съкрушително поражение, те отново се събираха на огромни пълчища за може би най-голямото си нападение от времето на Теодосий. Максимилиан обаче днес беше стар и слаб, едва ли не на смъртен одър. Знаеше се само, че живее в уединение и достъп до него имат само лекарите, затова пък се носеха какви ли не слухове за местопребиваването му — според някои не бил в Рим, а на юг, на остров Капреи, в Картаген, Волубилис или някой друг окъпан от слънцето африкански град. Фауст дори допускаше, че вече е мъртъв, но уплашените му министри не смеят да кажат истината. Подобно нещо не се случваше за пръв път в историята на Рим.