Като чул тези думи, Артур отново кипнал и казал:
— Кей, ти си много жесток и жлъчен в своите изказвания! Трябва да ти кажа в името на вярата, която дължа на Бог, и на душата на моя баща Утерпандрагон, че ако не беше клетвата ми към твоя баща Ентор, ти никога нямаше да си сенешал!
Сетне свел лице и си казал: „Длъжен съм да търпя безропотно всичко това, защото недъзите му са наследство най-вече от жената, която го е откърмила, след като е бил отбит от майка си заради мен.“
А Кей се престорил на ядосан и казал:
— Проклет да бъда в деня, в който реша да поема върху себе си грижата да бдя над нея, така че нека от днес нататък това бреме да лежи върху теб!
Ето как госпожицата останала в двора на богатия крал Артур. И е добре да знаете, че впоследствие тя била най-красивата, която човек би могъл да срещне.
Сега книгата казва, че след като се разделил с Красивия Злодей, Персевал продължил да броди много време и голяма част от сезона сред гористи земи и замъци, ала така и не успял да открие дома на своя дядо, затова пък преживял множество приключения. Както яздел един ден из някаква огромна гора, съгледал пред себе си най-прекрасната ливада на света, край която имало чудесен брод с водопой, а на отсрещния бряг — разпъната шатра.
Персевал подкарал коня си в тази посока, а след като стигнал до брода, понечил да влезе в него, тъй като искал да го напои. В този миг от шатрата изскочил рицар, въоръжен с много скъпи доспехи, и се понесъл в стремглав галоп към Персевал, викайки:
— За Бога, благородни рицарю, навлязъл си за беда в този брод и ще трябва да заплатиш за водопоя.
Веднага след това той се втурнал към него с намерението да го прониже с копието си, ала се взрял по-внимателно и забелязал, че Персевал няма нито копие, нито щит, защото се бил сражавал с един рицар, който насякъл щита му на парчета. Върнал се той назад и отишъл при една девойка, която стояла край входа на шатрата, и се разпоредил да занесе на рицаря копието и щита, висящи в шатрата, защото било срамно да се сражава с противник без щит. Както наредил, така и било сторено: госпожицата ги занесла на Персевал, който изпитал голяма радост в сърцето си. Сетне рицарят му извикал да се защитава, защото бил проявил неблагоразумието да навлезе в брода без разрешение, и да се отбранява, понеже ей сега, стига да може, ще го накара да си плати.
Двамата се устремили един към друг с голямо настървение и си нанесли жестоки удари, от които копията се разхвърчали на трески, а Персевал го блъснал с такава сила, че го свалил от коня и го проснал на ливадата, като при падането шлемът излетял от главата му, понеже крепящите го ремъци се скъсали. Тогава Персевал скочил от коня си на земята, защото щяло да бъде голям позор да прониже човек, който не е на кон. Нахвърлил се върху него с меча си и го обсипал с градушка от удари, които го сломили: той започнал да моли Персевал за пощада и казал, че се предава в неговата власт. Персевал обаче му заявил, че няма да има никаква пощада, ако не му каже защо забранява на хората да поят конете си на брода и защо влиза в двубои, след като един рицар не би трябвало да пакости на хората заради подобно нещо. А той му отвърнал:
— Сеньор, моето име е Урбан и аз съм син на кралицата на Черната Трънка, а крал Артур ме посвети в рицарството в своята зала в Кардуел. Та вече в качеството си на рицар аз обикалях из страната и където срещах рицари, влизах в двубой с тях. Уверявам те, че нямаше рицар, когото да не превъзхождам в битка.
Една нощ яздех, оставил се на случайността да ме води накъдето си иска. И да ти кажа, през тази нощ валеше дъжд с такава сила, какъвто само Бог може да предизвика: гръмотевици и мълнии раздираха небето, святкаше се така страшно, че не знаех какво може да ми се случи, а се носех така шеметно, сякаш дяволите ме отвличаха нанякъде. Конят ми беше толкова уплашен, че не успявах да го удържа и той ме носеше мимо моята воля.
Зад мен пък се разнасяше неописуем грохот и ми се струваше, че зад гърба ми дърветата се изтръгват заедно с корените си. И както устоявах на премеждието, в което бях попаднал, съгледах някаква девойка: тя яздеше муле и бе най-красивата, която някога бях виждал, при това препускаше с голяма бързина. Зърнал я веднъж, аз тутакси я последвах, хвърляйки всичките си сили, за да я застигна. Ала нощта бе толкова тъмна, че нямаше и да я забележа, ако не бяха светкавиците в небето. Продължих да се нося след нея, додето тя не влезе в един от най-прекрасните замъци на света. Мушнах се след нея и щом влезе в замъка, аз също се озовах в него.