— Рицарю, който ни заклеваш, да знаеш, че нашият живот е от Бог. И че идваме от онзи земен рай, откъдето Адам е бил изхвърлен, за да разговаряме с теб по волята на Светия Дух. Ти си тръгнал да издирваш Граала, който е на съхранение при дядо ти Брон, наричан в някои страни Краля Рибар. Затова ще тръгнеш по десния път и знай, че преди да свърнеш от него, ще видиш някои неща, които ще ти помогнат да намериш каквото търсиш, стига да си онзи, който би трябвало да се появи тук.
Като чул тези думи, Персевал много се удивил, замислил се, загледан пред себе си, а когато вдигнал поглед, ги нямало вече нито двете деца, нито дървото, нито кръстът, който малко преди това стоял там. Това предизвикало най-голямата почуда, която някога бил изпитвал, и го накарало да се замисли дълбоко в сърцето си. Потънал той в размисъл и започнал да се чуди дали всичко това не са били само привидения.
Потънал в тези мисли и в колебание какво да стори и дали да тръгне по посочения от децата път, забелязал пред себе си огромна сянка, която ту се приближавала, ту се отдалечавала, и така — четири пъти последователно. Конят на Персевал започнал да проявява силни признаци на безпокойство, да пръхти и да трепери, а и самият герой също се почувствал много изплашен, което го накарало да очертае знака на истинския кръст върху себе си и своя кон.
Тогава от сянката се разнесъл глас, който му казал:
— Персевале, Мерлин, за когото толкова си слушал да говорят, те уведомява да не пренебрегваш онова, за което те известиха двете деца, защото тази вест идва от самия Иисус Христос, нашия Спасител. Така че ако си мъдър и разумен човек, знай, че преди да си свърнал от пътя, посочен ти по волята на нашия Господ, ти ще си изпълнил пророчеството, изречено от нашия Господ пред Йосиф.
Като чул този глас, Персевал усетил голяма радост в сърцето си и трикратно го повикал, защото искал още да поговори с него. Ала не получил никакъв отговор и разбрал, че разговорът е приключен. Потеглил тогава той по пътя, който двете деца му били посочили и който преминавал през открита местност. Ала колкото повече напредвал по него, с толкова по-голямо неудоволствие го следвал, защото винаги предпочитал да пътува през гора, а не на открито.
Яздейки, той стигнал до чудна ливада, по края на която течала прелестна река и се издигали големи и хубави воденици. Персевал се насочил натам и съгледал насред реката трима души в една лодка. Приближил се към тях и видял, че единият е много възрастен мъж, възлегнал върху скъпа постеля. Този мъж бил Кралят Рибар, неговият дядо. Той повикал Персевал и го помолил да остане при него тази нощ, а младият рицар му благодарил от сърце. Тогава Кралят Рибар рекъл:
— Скъпи ми сеньор рицарю, тръгни срещу течението на реката и ще видиш моя замък да се появява пред теб. А сега ще си тръгна оттук и ще продължа пътя си, защото бих искал да те посрещна.
Тогава Персевал потеглил, накъдето го бил насочил старецът, яздел покрай реката, поглеждайки ту нагоре, ту надолу, ала така и не видял дори следа от замъка на Краля Рибар. Като разбрал, че няма да го намери, почувствал голяма мъка в сърцето си и проклел рибаря, който го бил заблудил, с думите:
— Старче, дето ловиш риба, проклет да си, задето се подигра с мен, карайки ме да повярвам в нещо, което не е вярно.
Сетне продължил да язди, ядосан и потънал в нерадостни мисли, додето не съгледал как между два хълма до гората, през която бил преминал сутринта, се появява върхът на една кула. Като я видял, почувствал прилив на голяма радост и препуснал към нея, разкайвайки се горещо, задето бил проклел краля, макар да не знаел кой точно е той.
Препускал той така, додето не стигнал до крепостта и реката, течаща около замъка, който с прекрасно разположените си галерии, опасващи главната зала, бил толкова красив и разкошен, колкото човек само можел да си мечтае. Наслаждавайки се на гледката, той си помислил, че тук непременно пребивава човек мъдър и достоен, и че замъкът подхожда по-скоро на крал, отколкото на рибар; и колкото повече се приближавал, толкова по-прекрасен му изглеждал той.
Стигнал най-сетне до портата, която намерил отворена, а моста — спуснат, влязъл вътре и скочил от коня край стълбището, водещо към замъка. Като го съгледали, прислужниците от двора се завтекли насреща му, хванали стремето на коня и му помогнали да снеме доспехите си, след което отнесли оръжията му, а двама отвели коня и го настанили в прекрасна конюшня. Персевал се качил в залата, където един слуга му донесъл алена мантия, която наметнал върху раменете му, а сетне го въвел да се разположи насред залата в разкошно ложе.