От казаното дотук става видно, че Мерлин, подобно на Христос в първата част, тълкува дълбокия смисъл на събитията, които винаги следват Божията промисъл. Макар че в някои ситуации той постъпва като вълшебник от келтски тип31, в разказа на „Робер дьо Борон“ Мерлин е по-скоро християнски пророк. Оттук и приликата между неговата роля във втората част и ролята на Иисус в първата.
Темата за генезиса на книгата присъства и в Мерлин. И тук, подобно на първата част, става дума не за каква да е книга, а за историята на Граала и свързаните с него събития. В Йосиф гласът на невидимия Христос разкрива пред Йосиф Ариматейски тайнството на Граала. Видяхме как в един момент Граалът се оказва и носител на писаното слово за живота на Иисус. Наред с това, Йосиф получава небесно писмо с напътствията на Учителя. С тези записани напътствия Петър ще разпространява Христовото учение на Запад.
Разказвайки историята на Граала, Йосиф разказва и собствената си история. Втората съвпада с първата именно по силата на Божието единоначалие. Същата логика следва и Мерлин. Пророкът не се задоволява да разкрива миналото и да предсказва бъдещето пред своите кралски избраници. След като събитията са се случили по неговия сценарий, той ги разказва на Блез, духовния учител на майка му.
Блез на свой ред записва всичко в книга. Ясното разграничаване на двете функции — на диктуващия и на записващия — отговаря напълно на средновековната практика в ателиетата на книжовниците. Но в случая е важно да отбележим и нещо друго: писаното слово за Божия син е легитимно само доколкото е свидетелство. Неслучайно в Йосиф (с. 58) е казано, че апостолите и евангелистите не споменават нищо за думите на Иисус пред Йосиф, защото се ограничават да пишат само за онова, което са видели и чули лично. Очевидно всички обстоятелства около генезиса на книгата за Граала целят да изтъкнат нейната достоверност. Разбира се, доколкото е плод на художествена измислица, тази достоверност също е условна. Но фактът, че бива отстоявана толкова целенасочено, подканя читателя да я приеме и отвъд фикцията.
Почти всички специалисти споделят днес убеждението, че третата част от трилогията в проза не би могла да бъде написана от Робер дьо Борон, автора на диптиха в стихове32. Персевал съдържа множество елементи на влияние на други творби, които са писани след стихотворните две части на Робер дьо Борон, датиращи, както казахме, от последните две десетилетия на XII в. Кои са източниците на Персевал?
На първо място ще посочим, че анонимният автор пише своя разказ като продължение на Йосиф и на Мерлин. На второ място следва да изтъкнем безспорното влияние на Разказ за Граала на Кретиен дьо Троа, споменат веднъж и поименно (с. 315). По всяка вероятност „Робер дьо Борон“ познава също и два от четирите романа в стихове от началото на XIII в., които са замислени като продължения на романа на Кретиен дьо Троа: Първото продължение на Персевал33 от анонимен автор и Второто продължение на Персевал (1205–1210), чийто автор е Вошие дьо Денен. От тях „Робер“ е заимствал елементи, мотиви и цели епизоди. Краят на третата част от трилогията е посветен на войните на крал Артур във Франция и срещу Римската империя. Материалът за тези епизоди е почерпен от Роман за Брут на Вас. По-късно тези последни епизоди ще получат цялостна трактовка в един от шедьоврите на артуровския роман, Смъртта на крал Артур (1230). Няма да навлизаме в подробности относно тези влияния. Същественото за нас е, че анонимният автор на Персевал в проза черпи с пълни шепи от най-популярните артуровски романи на своето време, за да постави своя разказ в пълен унисон с християнската перспектива на първите две части от трилогията.
Приключенията на Персевал тук са описани според всички типологически характеристики и клишета на рицарския роман. Героят е рицар от двора на крал Артур. Трите му галантни връзки с девойки са повод той да демонстрира в поредица от двубои рицарското си превъзходство. По време на своето странстване героят се натъква неведнъж и на свръхестествени явления, и на обитатели на Другия свят, такъв какъвто го описват келтските легенди и романите на Кретиен дьо Троа. В пространствено отношение келтското отвъдно се намира в непосредствена близост с реалния свят — но и се разграничава ясно от него. Двата свята винаги са разделени от гроб, река, морски бряг, подземна пещера и т.н. Между обитателите на Другия свят и тези на тукашния съществуват връзки — любовни, приятелски, политически. Героите прехождат от отвъдния в реалния свят и обратно. Затова мотивът за Другия свят генерира приключения, обвити в атмосфера на вълшебства и невидими сили34. По същество келтският мотив за Другия свят и християнската представа за задгробния живот са несъвместими идеологеми. В рицарския артуровски роман обаче те нерядко съжителстват. В случая с Персевал в проза правят впечатление засилените християнски елементи. Те впрочем присъстват не само в топоса за Другия свят. „Робер дьо Борон“ ги вмъква като важни ценностни ориентири в хода на целия разказ. Ще се ограничим с няколко примера.
31
Към келтските, тоест нехристиянски способности на Мерлин спада дарбата му да променя външния си вид, а и да видоизменя другите, както пожелае. Благодарение на тази си способност, която граничи с мистификацията и измамата, Мерлин устройва — в пълен разрез с християнския морал — плътската връзка на Утерпандрагон с Игерна, съпругата на херцога на Тинтагел, безупречен васал на краля. От тази връзка ще се роди бъдещият крал Артур.
32
За синтез по въпроса и убедителни аргументи, че Персевал е добавен от друг автор, вж.: Fanni Bogdanow, „La trilogie de Robert de Boron: le
33
По-известно като
34
За по-пълно представяне на този мотив вж. моите статии: Стоян Атанасов, „Мотивът за Другия свят в рицарския роман като сцена на кипрокво“, Да отгледаш смисъла, сборник в чест на Радосвет Коларов, издателски център „Боян Пенев“, София, 2004, с. 411-425; „Другите светове на Средновековието“, Nomina essentiant res, в чест на Цочо Бояджиев, изд. „Изток-Запад“, София, 2011, с. 69–85.