Артур обещал да изпълни поисканото и се заклел върху домашните светини. Тогава Ентор отишъл при архиепископа и му казал:
— Сеньор, представям ти моя син, който все още не се е сдобил с рицарско звание. По негова молба му позволих да се опита да извади меча.
Тогава архиепископът и бароните се събрали край канарата и Ентор извикал:
— Артуре, поднеси меча на архиепископа!
Артур го грабнал, измъкнал го от скалата и го поднесъл на архиепископа. Като го получил, той взел Артур в прегръдките си и на висок глас запял: Слава Тебе, Господи! След което повел Артур към катедралата.
Ала бароните, които присъствали на това събитие, били много разтревожени и казали, че няма да допуснат някакъв си младеж от простолюдието да им стане господар. На което архиепископът отговорил:
— Уважаеми сеньори, нашият Господ най-добре знае кой какво представлява — нещо, на което вие сте неспособни.
Ентор с целия си род, подкрепен от голямо множество, застанали на страната на Артур. Простолюдието и феодалите били против него. Тогава архиепископът се намесил решително:
— Сеньори, дори целият свят да се противопостави на този избор, а нашият Господ единствен да е за него, той пак ще пребъде. Ще ви покажа знаменията, изпратени от Господ като доказателство за това. Хайде, Артуре, любезни ми братко, иди и върни меча на мястото, откъдето си го взел.
Пред погледите на всички Артур го отнесъл обратно и го забил в камъка. Виждайки това, архиепископът се обърнал към множеството:
— Никой никога не е виждал по-ясен и красноречив начин на избор! Хайде, сеньори барони и богати граждани, вървете и се опитайте: вижте дали можете да измъкнете меча от камъка.
Ала никой от тях не успял да го стори. Тогава архиепископът отново взел думата:
— Наистина е голям глупак онзи, който дръзва да върви против волята на Иисус.
— Това не е нашето намерение — възкликнали те, — но се чувстваме много засегнати, че някакъв хлапак ще трябва да ни стане господар. Молим те, владико, да оставиш меча в скалата до Сретение!
Архиепископът изпълнил молбата им. Мечът останал забит в скалата. С настъпването на Сретение Господне целият народ се насъбрал и всеки, който пожелал, се опитал да го изтегли оттам. Архиепископът отишъл при Артур и му рекъл:
— Върви, скъпи синко, и ми донеси меча!
Артур излязъл напред, скочил върху скалата и му го донесъл. Когато множеството го видяло, започнало да плаче. А архиепископът казал:
— Сеньори, ще се намери ли сред вас някой, който би желал да оспори този избор?
Богаташите тутакси се развикали:
— Владико, молим те да изчакаш до Великден! Ако и тогава не дойде човек, комуто е по силите да изтегли меча, ще се подчиним на този младеж, както ни призоваваш. Ако пък искаш да стане другояче, всеки от нас ще стори най-доброто, на което е способен.
— Ако изчакам до Великден — попитал ги архиепископът, — ще го приемете ли за ваш господар?
— Да — отвърнали му те.
— Любезни братко — обърнал се архиепископът към Артур, — забий меча обратно, защото няма как да бъдеш лишен от честта, която Бог ти е обещал.
Артур излязъл пред всички и забил меча в скалата, където останал да стои непоклатимо, както и преди. Тогава владиката, който бил взел младежа под своя опека, му казал:
— Артуре, би трябвало да си наясно, че ще станеш крал. Насочи сега всички свои мисли към това, как да станеш достоен човек; изпълни се оттук насетне с решимостта да бъдеш добър крал.
— Сеньор — отвърнал му Артур, — ще последвам твоя съвет.
— И няма да съжаляваш! — насърчил го архиепископът. — Сега трябва да разпределиш почетните длъжности в своята свита и да избереш сенешал и шамбелан.
— Сеньор — отговорил му Артур, — повикай баща ми Ентор.
Така по волята на Артур Кей бил избран за сенешал.
Нещата останали непроменени до Великден, когато бароните пристигнали в Логрия. След като се събрали в навечерието на Великден, архиепископът ги поканил в своята резиденция и се обърнал към тях:
— Сеньори, приемете този юноша за ваш господар!
— Сеньор — отвърнали му феодалите, — не искаме да оспорваме избора на Иисус, но сме направо изумени, че едно най-обикновено момче ще ни бъде господар.