Главен герои на втората част от трилогията е вълшебникът Мерлин. Именно неговите дела захранват сюжетно т.нар. „пета част“, която „Робер дьо Борон“ обявява в края на Йосиф и заради която всъщност изоставя предишните четири части. За публиката от началото на XIII в. Мерлин е добре известен герой. Пръв за него разказва Джефри Монмътски в своята поема Пророчествата на Мерлин (1134), отрежда му място и в История на британските крале. Малко по-късно (1148) Джефри му посвещава и един животопис — Животът на Мерлин. Един-единствен роман на Кретиен дьо Троа, Ерек и Енида, споменава за Мерлин, и то видимо от технически съображения (там името Мерлин образува рима с думата „стерлин“ тоест стерлинга). Мерлин навлиза в артуровския роман като многолик и противоречив персонаж. За него се говори винаги епизодично и това традиционно се обвързва с навика му да се появява и да изчезва най-неочаквано. До нас са достигнали 46 ръкописа с разкази в проза за Мерлин. Нито един от тях не е самостоятелен30. С други думи, по силата на своеобразен консенсус сред разказвачите Мерлин винаги се вписва в историята на друг герой. С хибридната си природа, с рапсодийното си съществуване в литературата персонажът лесно бива преправян за нуждите на конкретната творба. Така постъпва и „Робер дьо Борон“. Той оставя на заден план фигурата на вълшебника, подхранващ британските надежди за силен владетел, какъвто го рисува Джефри Монмътски, за да изгради преди всичко персонаж на християнски пророк и Божи наместник, чиито свръхестествени качества са дар от Бога и в служба на Бога.
Началото на разказа за Мерлин по нищо не се свързва с Граала. Единственото общо между Йосиф и Мерлин е в мотива за слизането на Христос в ада, заимстван от Никодимовото евангелие. В жанрово отношение обаче двата разказа започват различно. Докато Йосиф се придържа до повествование от евангелски тип, началото на Мерлин е типично за религиозната популярна литература, — жития на светци, видения за отвъдното, бестиарии, лапидарии, екземпла и т.н., — където човешките постъпки, събитията и природните явления биват неизменно тълкувани като проява на единоборство между силите на доброто и силите на злото. Тези сили са се въплътили и в хибрида Мерлин — син на дявол и на непорочна девица. Мерлин става място на сблъсъка между сатанинското и божественото начало. По-късно манихейската природа на персонажа ще бъде сведена до чисто темпорална антитеза: на баща си Мерлин дължи способността си да знае за миналото, без да е бил пряк свидетел; на непорочната си майка дължи способността си да предсказва бъдещето. Вариант на тази антитеза е опозицията тяло/дух. Тялото на героя е творение на Лукавия, духът му — на Бога:
Дяволът бил създал неговото тяло, а Господ му бил дал духа, за да чува и провижда (с. 124).
Твърдението на автора е по-скоро декларативно: нищо в по-нататъшния разказ не потвърждава подобно ценностно противопоставяне у Мерлин на душата и тялото.
Първите изяви на необикновеното дете Мерлин са описани в друг стилистичен регистър — на комичните жанрове фаблио и фарс. Показателен в това отношение е епизодът със съдията, настояващ за смъртно наказание за майката на Мерлин, която, обладана от дявола в съня си, няма обяснение за своето зачеване и на въпросите отговаря, че детето е без баща. Невръстният Мерлин показва, служейки си с редица театрални ефекти, че познава по-добре баща си, отколкото строгият съдия — своя. Оказва се, че съдията е син на местния свещеник от извънбрачна връзка на майка му — един мотив, типичен за жанра фаблио. Вграждайки го в схемата на християнските поучителни истории, „Робер дьо Борон“ сочи с пръст ефекта на стилова хетерогенност, сякаш за да подскаже, че на тези разнородни мотиви следва да гледаме не с очите на традиционното разграничаване на жанровете, а по логиката на една всеобхватна Божия воля, чийто проводник е Мерлин.
30
Относно ръкописната традиция на разказите в проза за Мерлин, вж.: Emmanuèle Baumgartner et Nelly Andrieux-Reix,