След като се сбогувал със своите събратя, Персевал цял ден препускал, без да му се случи нищо особено, и дори не успял да намери някаква странноприемница, където да се подслони. Ето защо се наложило да пренощува в гората. Снел юздите на коня и го оставил да пасе свободно, а самият той така и не мигнал цяла нощ, бдейки да не би конят му да бъде нападнат от горските зверове.
На другия ден още с пукването на зората той отново го оседлал, турил му юздите и без да се бави, се метнал върху него. Препускал така през целия ден чак до свечеряване. Както се носел през гората, хвърлил поглед наляво от себе си и съгледал рицар, чието тяло било приковано към земята от копие и от чиято глава стърчал меч, успял да прониже шлема му и да стигне чак до зъбите. До него стоял привързаният му кон, на земята се търкалял щитът му, а до тялото му седяла най-прекрасната девойка, която Природата някога била сътворявала. Тя изпитвала болка, каквато рядко жените изпитват, ридаела и оплаквала проснатия пред нея рицар, удряла се с юмруци по гърдите, скубела си косите и си деряла лицето с такова отчаяние, че нямало човек, който да я види и да не изпита голяма жал към нея.
Персевал също много се натъжил и завърнал коня в нейната посока. Като го видяла, тя спряла за миг своите жалби, изправила се и му рекла:
— Сеньор, добре си дошъл!
— Госпожице, Бог да ти отреди повече радост, отколкото имаш в този миг! — отвърнал й той на поздрава.
— Сеньор, няма как да ме споходи радост, защото пред очите ми убиха човека, когото толкова обичах и който бе готов на всичко в името на любовта си към мен.
При тези й думи Персевал я попитал:
— Госпожице, откога сте заедно с него?
— Ще ти кажа, сеньор. Живеехме с баща ми в тази гора, а един великан имаше къща на половин ден път от нас. Преди време той поиска от моя баща ръката ми, но той го изпроводи, без да му я даде, и заради това двамата дълго враждуваха помежду си. Но един хубав ден великанът научи, че баща ми е отишъл в двора на богатия крал Артур, който беше събрал рицарите на Кръглата маса за Петдесетница в Кардуел. Тогава той дойде в нашия дом, разби портата и нахлу вътре, където нямаше кой да му излезе насреща. Сетне се качи в стаята на майка ми, грабна ме и ме отнесе със себе си, качи ме на коня си, който можеш да видиш ей там, и ме доведе тук, свали ме на земята и искаше да легне с мен. Аз много се бях уплашила, ридаех и крещях, колкото ми държаха силите. Тогава този рицар, когото виждаш убит, чу виковете ми и се понесе така устремно към нас, че гигантът го усети чак когато бе вече съвсем наблизо. Той много се разгневи и се втурна с всички сили насреща му. Рицарят, който беше сърцат и храбър, го посрещна с пълна увереност в своите сили, а гигантът, доколкото мога да съдя, влезе в схватката с голямо настървение и се опита да му нанесе много удари, но рицарят го нападна с меча си, отсече му главата и го провеси с краката нагоре за клоните на едно дърво. Сетне дойде при мен, качи ме на коня си и ми каза, че ще бъде мой приятел, а аз бях толкова радостна, че с удоволствие се съгласих и му отвърнах, че завинаги ще го смятам за мой господар и приятел, защото ме е отървал от неприятел, който искаше да ме опозори и убие.
Вчера яздихме през целия ден, а тази сутрин — до третия час72. Тогава се озовахме пред голяма шатра и отидохме там, за да видим празненството, защото то беше най-голямото, което някога бяхме виждали. При влизането ни в шатрата, чиито долни краища бяха повдигнати, хората вътре бяха радостни и весели, ала като ни видяха, всички изведнъж много се натъжиха. Моят приятел забеляза обзелото ги огорчение и се зачуди на ставащото. Тогава при нас дойде една девойка и ни се примоли да си тръгнем и да бягаме оттам по най-бързия начин, защото ако останем още малко, ще бъдем убити. Той пък, понеже нищо не знаеше за тези хора, й отвърна, че няма да напусне, с думите:
— Госпожице, за Бога, отърсете се от тези лоши мисли и продължавайте веселието, както допреди малко.
А тя възкликна горестно:
— Сеньор, как да се веселим, когато ще се наложи да умрете пред очите ни? Защото Надменния от Степта, който разпъна тук своята шатра, ще ви убие и няма да ви пожали. Ако поне малко ми вярвате, ще си тръгнете, преди най-лошото да ви се е случило.
— Любезни госпожици — рече тогава моят приятел, — аз не се боя, че който и да било рицар може да ми стори нещо лошо.
Като чуха това, девойките започнаха да плачат. Не след дълго пристигна едно джудже на дръглив кон, с камшик в ръка, много злобно и жестоко. То изобщо не ни поздрави, а просъска, че не сме добре дошли тук. То ние така и се почувствахме заради силната неприязън, която струеше от него. Сетне джуджето така ме удари с камшика през лицето, че ми остави следи, грабна кола, поддържащ палатката, и го събори върху нас. Моят приятел направо се вбеси, но се овладя и не влезе в схватка с джуджето.