Величка Настрадинова
Романс за Леонардо
Има в крепостта „Де Луна“
стар, отколешен затворник.
Умориха се стените
да го пазят толкоз време.
За хората няма нищо невъзможно.
Дон Леонардо взе шпагата си и пое по измамните пътища на нощта.
Звезден звън заливаше Андалусия. Небесните светилници изгаряха от зноя и падаха от разтопеното небе.
Дон Леонардо развя плащ, слугите го последваха по-черни от сянката му.
Дон Леонардо влачи сенките си край крепостните зидове, край Мавърската кула. А там напечените камъни и през нощта излъчват дъх на карамфил, смола и мента, защото привечер край тях премина със свитата си доня Бланка и факлоносците оттук започнаха да палят факлите си…
— Матьо, ти да не си преминал от фантастични към исторически романи? — без любопитство попита Марта Матева.
— Не ти ли се слуша? — с неудоволствие прекъсна четенето Матев.
— А, не. Една любяща съпруга какво ли не може да изтърпи? Дай да видим докъде ще стигнеш.
Матев остави листовете и загледа жена си изпитателно:
— Няма ли да демонстрираш невероятната си проницателност и да ми съобщиш още сега какъв ще бъде развоят на събитията и краят на разказа?
— Днес мозъкът ми не работи — се оплака Марта. — Но… ако си захванал роман за онзи загадъчен рицар Алонсо де Охеда, когото, не знам защо, искат да изкарат от български произход…
— Защо „искат да изкарат“? Ами ако наистина е бил българинът Драган от Охрид, както твърдят някои историци?
— Мисля, че България има достатъчно велики люде, с които да се гордее. Мисля, че България няма защо да държи толкова на тоя Драган, щом той сам се е представял за испанец.
— Е, е, моля ти се! — възпротиви се Матев.
Марта не благоволи дори да го погледне. Тя не прекъсна размишленията си:
— Защо те занимава Алонсо де Охеда, ведно с дон Леонардо и звездният звън на шпагата му? Искаш да внесеш национален акцент в съчинението си? Я, моля ти се, откажи се. Омръзна ми из всички значителни събития, изобразени в исторически романи, да се мотае и по някой българин за колорит. Твърдо съм убедена, че ако български писател реши да изографиса Хамураби или Рамзес II, непременно измежду съветниците им ще се открои някой безумно доблестен българин.
— Много лошо мнение имаш ти за нас, писателите — мрачно измърмори Матев.
— Че поправете ми го! — предизвикателно заяви Марта. — Гледам ви — хиляда, две хиляди души писатели станахте, пък колко книги сте написали? Всеки по един „Тарас Булба“ да беше измайсторил, знаеш ли каква литература щеше да е тая, българската?
Изражението на Матев бе такова, че Марта го съжали и продължи:
— Леонардо… Той, разбира се, е влюбен в доня Бланка. Тя също го обича, но е толкова високопоставена, че не може да си позволи да мисли за него. Въпреки това мисли. Я слушай, тя да не е вдовица на някой гранд?
— Не. Сестра. От втори брак на баща му. И брат й я изпратил в манастир, за да не му се меси в наследствата. Да, но го убили. Тогава сестрата излязла от манастира, нали някой трябва да наследи високата титла и името на рода. А тоя род е толкова важен, че предава името си и по женска линия.
— Чудесно. Предвиждам, че ще забъркаш нещо като супа от киселец, канела, хрян и алабаш.
Матев присви устни с отвращение. Но той беше храбър човек. Бе чувал и по-отчайващи реплики. Оттегли се в кабинета си и се закани наум. Марта викна след него:
— Матьо, искаш ли да ти донеса от Испания нещо много необичайно, нещо такова, че и насън да не можеш да го измислиш?
— Искам — изръмжа Матьо и запуши ушите си с восъчни тапи, защото много добре знаеше: след минути в къщата ще вилнее тайфун — Марта ще стяга багажа си, ще целува децата, ще напътствува прислужницата и ще разпитва по телефона всичките си приятелки какво да им донесе от Испания.
След няколко часа тайфунът се насочи към Пиренейския полуостров.
Децата заспаха.
Часовникът строго посочи полунощ, а иззад сянката на огромния аспарагус излезе дребен мъж с дръзко лице и неприятно втренчени очи, облечен в рицарски доспехи. Той застана пред Матев и изрече с достойнство:
— Не се отказвайте от мен, сеньор Матео. Дали съм бил българин или испанец — все едно е. Нали спомогнах за откриването на Новия свят? Нали живях по-славно от кралете и от църковните князе, защото животът се мери не с дните, а с деянията. Добри или зли, аз извърших много дела, сеньор Матео.
— Да, зная — примирено каза Матев. — Искам да ви направя съперник на дон Леонардо. Мисля, че доня Бланка заслужава да има и вас между обожателите си.