— Само не ме бъркайте с онези непоправими нахалници от бъдещето, сеньор Матео. Аз идвам от миналото, имам необозрим опит, действувам винаги в полза на човечеството, а онези, от бъдещето, често провалят добрите ми планове, предизвикват бедствия чрез необмислените си постъпки и добре поне, че имат определена зона на влияние, иначе ще объркат генерално хода на събитията и ще прекроят историята според прищевките си. Аз и моите събратя, синовете и дъщерите на Лемурия, вземаме същества от бъдещето само в краен случай, използуваме ги точно на мястото, където е станало събитието, и не им вредим…
— Не им вредите! Оженихте жена ми за някакъв си отдавна умрял дон Леонардо!
— Бракът им е недействителен. Делят ги векове — успокои го нощният гост. — Освен това вие сте атеист. Е, ако бяхте верующ католик, бихте могли да протестирате по понятни съображения.
— И ще бъдат ли взети под внимание протестите ми? — стана язвителен Матев.
— За съжаление — не. Особената същност на вашата съпруга й позволява да попада в най-необичайни ситуации, а това не е случайно и не трябва да остане неизползувано. Мога само да ви уверя, че целостта й няма да бъде нарушена. Вие сте щастлив човек, сеньор Матео, притежавате жена, за която толкова възвишени души мечтаят. Как мислите? Лесно ли му беше на бедния Леонардо да се прости и с тоя блян — доня Марта? И няма ли да се заинтересувате как преживя той обруления си живот?
— Навярно е имало защо да живее, щом се е налагало Марта да го спасява — каза уморено Матев.
Нощният гост доби тържествен вид, дори като че ли се поизчерви от гордост:
— Да, сеньор Матео. След като загуби и доня Марта, Леонардо стана моряк. Искаше да се махне по-далеч от проклетата земя, по която никнеха тръните на неговото злощастие. И го помами зелената игра на водата и бягащият хоризонт. А нощем, всред писъка на вятъра, който се провира между въжетата, дочуваше непознати гласове на мургави хора в пъстри облекла, с корони от пера… привиждаха му се обгърнати в сребърна мъгла брегове… Понякога той разказваше на по-трезвите моряци за своите миражи. Говореше красиво и уверено. И мъжете, които обичат да се замислят, се вслушваха в думите му. Веднъж един от тези негови другари доведе в кръчмата на Брабантеца самия Кристофоро Колон, когото някои наричаха Колумб…
— А, не! Ако почнете да твърдите, че без намесата на моята Марта и Христофор Колумб нямаше да тръгне към Новия свят…
Нощният гост видимо посърна:
— Какви невежи хора разполагат днес с планетата! Те не само на знаят откъде идат и къде отиват, не помнят прародителите си… но дори не искат да разучат истинския ход на събитията и от цялата верига виждат само скъпоценните камъни, най-едрите халки или пък запояванията, направени от майстора. Веригата, която върви през времето, е неравна и брънките й са от злато и от мед, от най-редки и здрави метали, а някъде е скърпена и с ръждива тел. Случва се голямата стоманена халка да се крепи на тъничък волфрамов косъм. Но него вие не забелязвате. Вие казвате: „Велик е този мъж.“ А как е станал велик? Никой не помни, че ученият се е заловил с науката си само за да докаже на своя изкуфял даскал, че бедните деца са по-способни от богаташките синове. А онзи военачалник, който размести граници и народи? Ако не беше срещнал сляпа просякиня, която му предсказа славно бъдеще, стига той да захвърли заровете? (А просякинята, както повечето слепи хора, имаше, изострен слух и беше чула как тракат заровете в джоба на жакета му и от добро сърце бе пожелала да го отклони от хазарта.) Какво страшно множество са малките неща, които крепят или събарят великите…
— Не се ли увличате? — предпазливо го прекъсна Матев.
Гостът погледна палеца на лявата си ръка и каза:
— О, имам още малко време. Ще ви възнаградя за търпението. Ще ви доразкажа края. В кръчмата на Брабантеца двамата мъже говориха до късно. През следващите дни продължиха разговорите си и… много щеше да продължи тая размяна на думи, ако не се беше намесил дръзкият рицар на Мадоната, дон Алонсо де Охеда. Роден през 1470 година в…
— Е, знам, знам! В Куенка. Не — в Охрид! В Куенка! Така пише в енциклопедията. Само че на мен ми беше нужен тоя образ — български болярин, прогонен от турците, отчаяно смел, защото отчаянието е родило смелостта му… Хора, на които може да се вярва, свидетелствуват, че винаги е носил икона в кожена торба. Това не е прието при католиците…
— Не съм и помислил да ставам католик — пренебрежително съобщи бившият дон Алонсо де Охеда. — Ние, лемурийците, сме чужди на всякакви суеверия. Ние само помагаме внимателно. Елегантно! Ненатрапчиво! Не като онези от бъдещето.