— Междувременно не успя ли тоя конник да ти обясни…
— Нищо не успя, защото аз през цялото време му дърпах ухото и повтарях: „Пусни ме веднага, аз трябва да спя, утре имам представление и среднощен концерт.“
— Повтаряше? И му дърпаше ухото? — се разсмя Матев. — Какво ли не бих дал, за да видя тая картинка!
— Не можеш да я видиш. Аз я сънувах и много добре съзнавах, че е сън и трябва да се събудя, за да заспя наново и наистина.
— По-заплетена история от тая още не си ми поднасяла.
— Не се кахърй, ще ти поднеса.
— Преди това ще ми кажеш ли нещо повече за лемуриеца, защото според неговите думи той сам е бил конникът, който те е отвлякъл. На всичко отгоре ми съобщи почтено и почтително, че бил влюбен в тебе.
— Омръзнаха ми твоите ревности. Какво ме засяга мен кой и защо бил влюбен. — Марта се замисли и добави: — Макар че може би заслужаваше да го поразгледам тоя конник. Той твърде приличаше на настоятеля на катедралата, който ми поднесе евангелието, дето ти го подарих. И имаше някаква неразбория около това евангелие. Май че бяха приготвили друго, после се изненадаха от добавката към приписката — от думите за Великото Неизвестно, но нямаше как да си вземат подаръка обратно. А този настоятел беше светско лице.
Как така? И въобще настоятел ли беше? Или някой от онези, важните, които диктуват съдбините на планетата?
— Това е по-вероятно. Мила моя Мартичка, чакат ни невъобразими промени, щом не само хората от бъдещето, ами и лемурийците от миналото са се втурнали да се месят в решенията ни.
— Ти да не мислиш, че само на нас са оказвали подобна чест? Как ти се струва: Помпей имал по-добрите легиони, а Цезар го победил, Еразъм Ротердамски…
— Добре, добре, спести си примерите, може да ти потрябват.
— Ти пък си спести иронията. И тя може да ти потрябва.
Матев сякаш се заслуша в някакъв далечен шум. Помълча и установи:
— Ние май се караме.
— Така ли? — на свой ред се вслуша Марта. И добродушно рече: — Не си струва. И то точно сега, когато най-после светът видя мир и съгласие.
— Дано да е завинаги или поне за дълго — с глас на благославящ свещеник добави Матев.
— Дано. Но ако си въобразяваш, че аз ще започна да се съгласявам с тебе, за да не нарушавам световното спокойствие…
— Не, не, чак толкова силно въображение нямам — призна Матев. — Аз съм скромен човек. Стига ми, че понякога си мила с мен…
— Господи! Какъв човек! Аз целия си живот, цялата си кариера, всичките си чувства съм подчинила на неговите прищевки, а той ще ми говори, че понякога съм била мила към него!
При това Марта направи нещо абсолютно несъвместимо с доброто й възпитание — изхвърли любимата си чашка за кафе през прозореца.
Слисаният Матев, без да мисли, изговори:
— И защо я разби?
— Чашката била разбита! Ти ми разбиваш душата…
Матев не й позволи да довърши. Прегърна я и затисна с длан устата й:
— Нека не си разбиваме взаимно душите с недомислени думи. Има нежни и добри. И аз съм напълно съгласен с Калдерон, че който не обожава недостатъците на тази, която обича, той не може да твърди, че наистина е влюбен.
Марта отмести ръката му:
— Я го гледай тоя Калдерон! Хубав човек. Къде му са произведенията да ги изуча основно?
— Изучи ги, мила ми Мартичке, ще имаш полза. Точно тоя Калдерон е писал: „Трябва да умееш да владееш себе си, за да умееш да владееш света.“
— О-о-о, колко поучително! — отдръпна се Марта и се запъти към библиотеката. — Мисля, че веднага трябва да започна да се поучавам.
— Ще четеш сега?
— А защо да отлагам?
— Ами аз?
— Ти можеш да допишеш историята на твоя Леонардо, в самота да вникнеш по-осезателно в образа и в страданията му, да си представиш крепостта „Де Луна“, уморените стени, и ако можеш, да си отговориш на въпроса: от къде на къде някакви си жители на несъществуващ кочпшент и някакви си несъществуващи засега бъдещи хора ще трябва да се месят в нашите работи? Я ги изхвърли и от разказа, и от представите си, да ги видя как ще смогнат да влияят на нашата свободна воля и да ни насочват, като че ли сме малолетни или малоумни. Изхвърли ги, ти казвам, и ще видиш — Светът с нищо няма да пострада, защото, какво си представяме ние — че Светът ще се съобразява с нас? Той само търпи, търпи и чака. И ако ние не се съобразим с него, той ще си отгледа други, по-достойни създания. Тоя толкова прекрасен Свят заслужава да има чада, които му подхождат по съвършенство.