Романът на Лизи

Стивън Кинг Романът на Лизи

Къде отиваш, когато си самотен?

Къде отиваш, когато си печален?

Къде отиваш, когато си самотен?

Ще те последвам, когато

звездите потънат в печал.

Райън Адамс

Мило

Мило мое

ПЪРВА ЧАСТ ЛОВЪТ НА БУМИ

„Ако бях луната, щях да знам къде ще падна.“

Д. Х. Лорънс — „Дъгата“

I. ЛИЗИ И AMAHДА (ВСИЧКО Е ПОСТАРОМУ)

1.

Съпругите на известни писатели остават неизвестни за широката публика — Лизи Ландън го знаеше от собствен опит. Мъжът й беше носител на „Пулицър“ и на Американската награда за литература, но самата тя през живота си беше дала само едно интервю, и то за рубриката „Да, аз съм омъжена за НЕГО!“ в едно популярно списание за жени. Половината от текста от петстотин думи се състоеше в обяснения, че името й се римува със Зизи. Другата половина беше посветена на рецептата й за телешко задушено. Сестра й Аманда отбеляза, че на снимката към интервюто Лизи изглежда много пълна.

На всичките й сестри не беше чуждо удоволствието да сплетничат („Умират да бъркат в помията“ — казваше баща им) и да изложат на показ нечии кирливи ризи, но единствената, която Лизи не можеше да се насили да обикне, бе въпросната Аманда. Беше най-голямата (и най-шантавата) от сестрите Дебушър, родени в Лисбон Фолс, и сега живееше в уютна къщичка недалеч от Касъл Вю, където Лизи, Дарла и Кантата можеха да я наглеждат. Лизи й я беше купила преди седем години, пет години преди смъртта на Скот, който бе починал млад. „Спомина се скоропостижно“, както се казваше. Трудно й беше да повярва, че той си е отишъл преди две години. Струваше й се, че от кончината му е изминало много време, същевременно сякаш бе починал съвсем наскоро.

Най-сетне събра сили да започне разчистването на „кабинета“ му — няколко свързани помежду си стаи с прекрасно осветление, бивши тавански помещения над обор; Аманда цъфна на третия ден тъкмо когато Лизи беше приключила описа на стотиците чуждестранни издания на книгите на Скот и започваше описа на мебелите, отбелязвайки със звездички онези, които смяташе да запази. Очакваше неканената гостенка да я попита защо действа толкова мудно, но Аманда не се заяде. Лизи приключи с мебелите и неохотно се захвана със задачата (която щеше да й отнеме цял ден) да прегледа съдържанието на кашоните с кореспонденция, складирани в килера, но вниманието на сестра й остана приковано от внушителните купчини записки, натрупани на полиците, заемащи едната стена на помещението. Движеше се напред-назад, проронваше само по някоя дума, но непрекъснато записваше нещо в малък бележник.

Лизи се въздържа да попита „Какво търсиш?“ или „Какво записваш?“. Както Скот неведнъж бе подчертал, тя притежаваше едно от най-редките качества, присъщи на човека — да не си пъха носа в хорските работи и да не се сърди, когато хората си пъхат носа в нейните. Стига, разбира се, въпросните личности да не изработваха саморъчни бомби за терористични актове — нещо, което спокойно можеше да се очаква от Аманда. Сестра й обичаше да си навира носа навсякъде и не можеше да си държи езика зад зъбите, което означаваше, че рано или късно ще проговори и ще изплюе камъчето. До 1985 година със съпруга й живееха в Ръмфорд („Досущ два плъха, заклещени в канализационна тръба“ — бе казал Скот след едно гостуване на семейството, което той се зарече да не повтори), после господинът си грабна шапката и замина на юг. Четири години по-късно единственото й дете — дъщеря й Интермецо, наричана галено Меци, замина на север в Канада заедно с гаджето си, шофьор на тежкотоварен камион. „Един отлетя на север, друг на юг, остана някой, дето не си затваря устата и все прави напук.“ Стихотворенийцето беше измислено от баща им, а единствената в семейството на Дейв Дий Дебушър, която никога не си затваряше устата, бе Манда, изоставена първо от съпруга си, после от собствената си дъщеря.

Понякога Аманда беше непоносима, но Лизи не желаеше да я остави сама в Ръмфорд — по-точно се страхуваше да я остави сама, и макар Дарла и Кантата да не го признаваха, тя бе сигурна, че и те изпитват същия страх. Поговори със Скот и намери едноетажната къщичка, за която плати в брой деветдесет и седем хиляди долара. Така Аманда заживя наблизо и вече беше лесно да я наглеждат.

Сега Скот беше мъртъв, а Лизи най-сетне беше намерила сили да разчисти работните му помещения. По обяд на четвъртия ден беше прибрала в кашони чуждестранните издания, беше въвела някакъв порядък в кореспонденцията и беше решила от кои мебели да се отърве и кои да остави. Тогава защо се чувстваше така, сякаш не е свършила почти нищо? От самото начало знаеше, че не бива да бърза. Най-важното беше да не обръща внимание на настойчивите писма и обаждания по телефона, последвали смъртта на Скот (също и на посещенията на неколцина досадници). Вероятно хората, които се интересуваха от неиздадените книги на съпруга й, щяха да получат каквото искат, но не и преди да е готова да им го даде. Отначало те не разкриваха намеренията си, „не играеха с открити карти“, както гласеше популярната фраза, ала нервите им вече не издържаха.