Изтича до съпруга си, проснат на земята, и вестникарските репортери, дошли да заснемат разните университетски величия и прочутия писател, присъстващи на първата копка със сребърната лопатка, бяха възнаградени с невероятно вълнуваща фотография. Фотография, достойна за първа страница, може би дори за Алеята на славата — от онези, които карат ръката на човека, поднесъл към устата си лъжица с овесена каша, да застине във въздуха, без той да обръща внимание, че храната капе върху вестника, например снимката на Лий Осуалд, притиснал длани до корема си и зейнал в предсмъртна гримаса — застинало изображение, което завинаги остава запечатано в паметта. Само Лизи щеше да знае, че съпругата на писателя също е на фотографията. По-точно част от мокасината й.
Надписът под снимката гласеше:
Капитан С. Хефърнън от охраната на кампуса на университета в Тенеси поздравява Тони Едингтън, който спаси живота на прочутия писател Скот Ландън само секунди преди заснемането на тази фотография. „Той е истински герой — заяви капитан Хефърнън. — Никой друг не беше наблизо, за да се намеси.“ (Подробности на стр. 4 и 9)
Отляво имаше доста дълго послание, написано с непознат почерк. От дясната страна, но обратно, се виждаха два реда думи, написани с неравния почерк на Скот… и малка стрелка, представете си! — посочваща обувката. Лизи знаеше какво означава стрелката — Скот беше разбрал истината. След като знаеше житейската история на жена си — наречете я „Лизи и безумецът“, вълнуващ разказ за невероятни приключения — той бе разбрал всичко. Беше ли вбесен? Не. Защото бе сигурен, че тя няма да се ядоса, дори напротив, ще се разсмее, пък и то си беше смешно, голям майтап, тогава защо сълзите й напираха? Никога досега емоциите не я бяха изненадвали, не бяха вземали надмощие над разума й така, както през последните няколко дни.
Пусна изрезката от вестника върху алманаха, сякаш се страхуваше да не би сълзите й да разтопят хартията, както слюнката разтапя захарен памук. Притисна длани до очите си и зачака. След като се увери, че сълзите й няма да намокрят вестника, отново взе изрезката и прочете написаното от Скот:
Непременно трябва да я покажa на Лизи! Ще се пръсне от смях. Но ще paзбepe ли? (Нашето проучване каза ДА)!
Превърнал беше грамадната удивителна в усмихнато личице като че ли пожелаваше на жена си приятен ден. И тя наистина разбра. Със закъснение от осемнайсет години, но какво от това? Паметта е нещо относително.
„Много зен разсъждение, скакуецо“ — би казал Скот.
— Зен ли? Дрън-дрън! Питам се какво ли е станало с Тони. Тони, спасителят на прочутия Скот Ландън. — Засмя се и сълзите, които още изпълваха очите й, намокриха страните й.
Обърна снимката и прочете другия надпис:
8-18-88
Скъпи Cкот (aко разрешавате да ви нарека така). Реших, че ще искате тази cнимка на К. Антъни (Тони Едингтън) JJJ, кoйтo ви спаси живота. Рaзбиpa се, университетът в Тенеси ще го почете, но си кaзax, че сигурно вие също ще пожелаете да му изкажете благодарност. Адресът му е: „Авеню Колдвю, Нешвил Тенеси 37235.“ Господин Едингтън, „беден, но горд“ е от добро семейство и е отличен студент и поет. Естествено вие ще иcкaтe да му благодарите (и може би да го възнаградите), кaтo намерите за дoбрe.
С най-иcкpeнo уважение:
Лизи прочете текста веднъж, два пъти („Дори триййй пътийй“ — би изтананикал Скот); още се усмихваше, но усмивката й беше предизвикана от нещо друго — съчетание от удивление и осъзнаване (макар и закъсняло) на истината. Вероятно също като охранителя и Роджър Дашмиел нямаше представа какво се е случило в действителност. Което означаваше, че само двама души в целия свят знаеха истината за онзи следобед — Лизи Ландън и Тони Едингтън, който щеше да отрази посещението на прочутия писател в алманаха на университета. Възможно бе дори самият Тоней да не е разбрал какво е станало след официалната първа копка. Може би от страх съзнанието му бе изключило. Каква ирония — нищо чудно самият той да вярваше, че е спасил живота на Скот Ландън.
Не. Едва ли. Според нея изрезката от вестника и бележката отстрани бяха дребнавото отмъщение на Дашмиел за… за какво?
Задето Скот е проявил учтивост ли?
Задето е гледал Monsieur de Literature Дашмиел и не го е виждал?
Задето писателят е нагъл богаташ, който ще изкара хиляда и петстотин долара само за да каже няколко помпозни фрази и да направи първата копка, и то в предварително разкопаната земя ли?
Всичко това беше вярно, ала имаше и още нещо. Дашмиел сигурно бе убеден, че в един по-справедлив свят местата им щяха да са разменени, че той, Роджър Дашмиел щеше да бъде в центъра на общественото внимание, него щяха да обожават студентите, докато Скот Ландън — да не говорим за смотаната му съпруга, дето не би си пуснала душата дори ако животът й зависи от това — щяха да се претрепват от работа, да се подмазват на големите клечки, да се съобразяват с машинациите в катедрата и да се стремят да се докопат до по-висока заплата.