— Каквато и да е причината, той не харесваше Скот и това е дребнавото му отмъщение — каза тя на смълчаната слънчева стая над бившия обор. — Този текст към изрезката, от който сякаш капе злъч.
Позамисли се, после избухна в смях и заудря с длани гърдите си. Като се поуспокои, разлисти алманаха, докато намери статията, която я интересуваше: „НАЙ-ПРОЧУТИЯТ АМЕРИКАНСКИ ПИСАТЕЛ ПРАВИ ПЪРВАТА КОПКА ЗА ОТДАВНА ОТЛАГАНОТО ПОСТОРЯВАНЕ НА ОБЩЕСТВЕНА БИБЛИОТЕКА.“ Автор беше Антъни Едингтън, понякога наричан Тоней. Тя я препрочете и установи, че все пак беше в състояние да се разгневи. Дори да се вбеси. Авторът не споменаваше как е приключило празничното събитие, нито пък собствената си предполагаема геройска постъпка, само в последните редове намекваше, че нещо се е объркало: „Речта на господин Ландън след първата копка и четенето на откъси от произведенията му в студентския клуб бяха отменени вследствие на непредвидени събития, но ние се надяваме много скоро този колос на американската литература отново да бъде сред нас. Може би за тържественото откриване на библиотека «Шипман» през 1991 година.“
Ядът й попремина, след като си напомни, че в крайна сметка томчето с твърди корици, отпечатано на луксозна хартия и вероятно изпращано на бившите възпитаници, е само университетски алманах; нима очакваше шефовете на официалния дописник да допуснат той да възкреси кървавия фарс, разиграл се през онзи отдавна отминал ден? Не, разбира се. Подобно описание нямаше да напълни с пари касичката им. Малко й помогна и мисълта, че Скот също щеше да се развесели от статията…, но само донякъде. Така или иначе него вече го нямаше; нямаше да я прегърне, да я целуне по страната, шеговито да й щипне зърното и да заяви, че за всичко си има определено време — време за сеитба и за жътва, време за смелост и за страх… да, точно така. Скот, проклет да е, си беше отишъл. И…
— Обичаше ви, хора — гневно промърмори тя — стори й се, че сякаш чува гласа на Манда. — Едва не загина заради вас. Цяло чудо е, че остана жив.
Скот отново й заговори. Тя си даваше сметка, че случващото се е плод на въображението й, че в действителност не чува гласа, който обичаше и си спомняше толкова добре, но усещането бе, че той наистина й говори.
„Ти беше моето чудо — каза той. — Не само през този ден, а през целия ми живот. Ти прогонваше тъмата, Лизи. Ти беше моята светлина.“
— Навярно е имало моменти, когато си бил убеден в това твърдение — промълви Лизи.
„Беше горещо, нали?“
Да. Наистина беше горещо. Но и още нещо.
— Влажно — промълви Лизи. — Задушно. И от самото начало имах лошо предчувствие. — Както седеше пред купищата книги, разгърнала на коленете си алманаха на университета в Тенеси, изведнъж с невероятна яснота си спомни как едно време баба Дебушър хранеше пиленцата. — Започнах да се чувствам зле още докато бях в тоалетната. Тогава счупих…
3.
Непрекъснато мисли за чашата, идиотската счупена чаша. По-точно мисли за нея, когато не размишлява колко й се иска да се махне от потискащата жега.
Стои зад Скот, скръстила е ръце и го наблюдава как стърчи на един крак, а другия е сложил върху глупавата лопатка, потънала до половината в пръстта, която е била отрупана тук специално за случая. Времето е влудяващо горещо, влудяващо потискащо, а от струпалата се тълпа сякаш става още по-задушно. За разлика от официалните лица зяпачите са облечени съвсем ежедневно и макар че едва ли джинсите и късите панталони са някакво спасение, Лизи им завижда, докато стърчи сред убийствената жега на този следобед в Тенеси. Старае се да не помръдва, но дори така се чувства ужасно; страхува се, че много скоро под мишниците на светлокафявото й ленено сако, което е облякла над раираната блузка без ръкави, ще се появят петна от пот. Сложила си е сутиен, подходящ за горещини, обаче тъканта жестоко се впива в гърдите й. Щастливи дни, миломое.
Скот продължава да натиска лопатката, нажеженият ветрец, подухващ от време на време, развява косата му, прекалено дълга отзад (на всяка цена трябва да се подстриже; Лизи знае, че когато той застане пред огледалото, вижда рокзвезда, но когато тя го погледне, вижда скитник от песен на Уди Гътри). Той на драго сърце позира на фотографите. От лявата му страна стои някой си Тони Едингтън, който ще отрази знаменателното събитие в университетското вестниче, отдясно стърчи „домакинът“, преподавателят в Катедрата по английска филология Роджър Дашмиел. Той е от онези хора, които изглеждат по-възрастни, отколкото са в действителност, не само защото са изгубили прекалено много коса и са натрупали прекалено много килограми, а поради прекалената си помпозност. Според Лизи дори духовитите му реплики напомнят изреждане на клаузи от застрахователна полица. Като капак на всичко този Дашмиел не харесва съпруга й. Усети го веднага (много лесно, защото повечето хора го харесват) и така намери нещо, за което да мисли, за да забрави безпокойството.