Да, безпокойство, необяснима тревога. Опита се да си внуши, че е потисната от нетърпимата жега и облаците, които бързо се трупат на запад, предвещавайки силна буря, дори торнадо — физическо състояние като онова, предизвикано от падането на барометъра. Ала атмосферното налягане в Мейн не беше паднало, когато сутринта тя се събуди в седем без четвърт; бе прекрасна лятна утрин, току-що изгрялото слънце блещукаше в милиардите капчици роса в тревата между къщата и обора-кабинет на Скот. В небето нямаше нито едно облаче — за такива дни старият Дейв Денди Дебушър казваше, че е само за барбекю на поляната. Въпреки това, щом стъпалата й докоснаха дървения под на спалнята, мислите й се насочиха към пътуването до Нешвил — в осем часа потеглят за летището в Портланд, в девет и четирийсет и пет се качват на самолета на „Делта Еърлайнс“ — и сърцето й се сви от необясним страх. Усещането я учуди, защото по принцип обичаше да пътува, особено със Скот — сядаха един до друг в самолета и отваряха книгите, които си бяха избрали за пътуването. Понякога той й четеше откъси от неговата, друг път Лизи му цитираше пасажи от своята. Случваше се да се обърне към него и да го хване как съсредоточено я наблюдава, сякаш тя още бе загадка за него. Понякога имаше турбуленции, които също й харесваха. Напомняха й на детството й, когато със сестрите й се возеха на влакчето на смъртта на панаира в Топшам. В подобни моменти Скот също не се страхуваше. Тя си спомняше едно ужасно приземяване на летището в Денвър — силни ветрове, гръмотевици, мъничък нестабилен самолет — тогава бе видяла как съпругът й подскача на седалката като момченце, на което му се ходи до тоалетната, и се киска от радост. Не, Скот се страхуваше от други спускания — онези, в които се потапяше посред нощ. От време на време разказваше (съвсем свързано, дори с усмивка) за онова, което се вижда на екрана на изключения телевизор, или в стъклена чашка, ако я наклониш под определен ъгъл. В подобни случаи сърцето й се преобръщаше от страх. Защото беше налудничаво и защото, макар и да не искаше, се досещаше за какво говори той.
И сега безпокойството й не е породено от падането на барометъра, нито сутринта я тревожеше поредното пътуване със самолет. Ала когато отиде в банята и понечи да включи лампата над умивалника, както бе правила безпроблемно ден след ден през осемте години, откакто живееха в къщата на Шугар Топ Хил, тоест приблизително три хиляди дни, минус времето, прекарано в пътувания, с опакото на дланта си закачи стъклената чаша за четките за зъби и я събори на пода, където тя се пръсна на около три хиляди идиотски парченца.
— Мамка му и прасе! — извика и се ядоса на себе си, понеже сърцето й се сви от ужасяващо предчувствие. Не вярваше в поличбите — не и Лизи Ландън, съпруга на прочут писател, нито пък малката Лизи Дебушър, живееща на Сабатъс Роуд в Лисбон Фолс. В поличби вярваха само неграмотните ирландци.
Скот, който се върна в спалнята, понесъл две чаши с кафе и чиния с препечени филийки, намазани с масло, спря като ударен от гръм:
— Какво счупи, миломое?
— Нищо, за което да страдаш — гневно отвърна Лизи и се сепна, фразата бе любима на баба Дебушър, а тя наистина вярваше в поличбите, обаче беше гушнала букета, когато Лизи бе едва четиригодишна. Възможно ли беше да я помни? Изглежда, беше възможно, защото, докато се взираше в парченцата стъкло, чу гласа на баба Д., пресипнал от цигарите, да изрича предсказанието…, което тя си спомня сега, докато наблюдава как съпругът й, издокаран с тънко лятно сако (въпреки това скоро и под неговите мишници ще се появят петна от пот), се вживява в ролята на „готин пич“.
„Счупено стъкло сутринта, разбито сърце вечерта.“
О, да, фразата, патентована от баба Д., беше запомнена поне от едно момиченце и погребана в съзнанието му, преди старицата да се гътне в задния двор, докато хранеше кокошките.