Така.
Причината не е в жегата, в пътуването, нито в досадника Дашмиел, който бе натоварен с почетната задача да посрещне прочутия писател, тъй като предишния ден деканът на факултета по английска филология бе постъпил по спешност в болницата за отстраняване на камък в жлъчката. Причината е в счупването на идиотската стъклена чаша, съчетано с поговорката на старицата-ирландка, която отдавна беше в гроба. Най-идиотското е (както Скот ще изтъкне по-късно), че тези фактори са в състояние да я разтревожат, да я изкарат от релси.
— Понякога — с усилие ще прошепне Скот, проснат в болничното легло (Господи, самият той можеше да е в гроба и вече да не се терзае нощем), — понякога чашата прелива… без причина.
И Лизи ще разбере какво иска да й каже.
4.
Тя си дава сметка, че на Роджър Дашмиел хич не му е лесно, макар че осъзнаването на този факт не намалява безпокойството й. Дори да имаше „сценарий“ за церемонията, професор Хегстром (онзи с камъка в жлъчката) още беше под въздействие на упойката и не беше в състояние да ориентира в обстановката заместника си. В резултат Дашмиел разполагаше само с един ден да се запознае с действащите лица, включващи прочут писател, към когото той начаса беше изпитал неприязън. Когато висшите сановници, придружаващи почетния гост, напуснаха тържествената зала и поеха по краткия път към мястото на първата копка за бъдещата университетска библиотека, Дашмиел обясни на Скот, че ще се наложи да импровизират. Скот добродушно сви рамене. Нямаше нищо против. За Скот Ландън импровизацията беше начин на живот.
— Аз шеее ви представя — каза човекът, когото след години Лизи щеше да нарече „южняшки фукльо“, докато вървяха към нажежената площадка, където щеше да се издига новата библиотека (по дашмиелски думата се произнася „биб-теека“). Фотографът, натоварен със задачата да увековечи събитието, снима, ли снима. Лизи вижда недалеч малък правоъгълник от рохкава пръст, докарана тази сутрин, ако се съди по бързо променящия се цвят. Никой не е съобразил да я закрие с платнен навес, ето защо повърхността вече е посивяла.
— Все някой трябва да го стори — усмихна се Скот.
Говореше любезно, но Дашмиел потръпна, сякаш незаслужено го бяха обидили. Тежко въздъхна и продължи:
— Апоодисменти слееват прееставянето…
— Както денят следва нощта — промърмори Скот.
— … и вий каавате една-две дуи — добави Дашмиел.
Отвъд пустошта, напечена от слънцето и очакваща първата копка, се простираше нов паркинг — гладък асфалт и яркожълти линии. На Лизи й се стори, че вижда в далечния му край въображаеми вълнички, набраздяващи несъществуващата водна повърхност.
— С най-голямо удоволствие — заяви Скот.
Готовността му сякаш обезпокои Дашмиел.
— Наавам се да не се уувечете с реечта — обърна се към Скот, като наближиха мястото за първата копка, оградено с кадифени шнурове, около което се бяха струпали зяпачи — тълпата достигаше паркинга; друга, по-голяма група хора, беше последвала Дашмиел и семейство Ландън на излизане от залата. Скоро двете групи щяха да се слеят и Лизи, която не се страхуваше от човешкото множество, както не се боеше от турбуленцията на височина шест хиляди метра, отново изпита неприятно чувство. Ни в клин, ни в ръкав си помисли, че хората ще погълнат целия въздух и всички ще се задушат. Беше абсурдно, обаче…
— Адски е горещо дори за Нааашвил пеез август, нали, Тоней?
Тони Едингтън само кимна. Досега си беше отворил устата само веднъж, посочвайки неуморно снимащия фотограф, който също бил от випуск 1985 на университета:
— Това е Стивън Куинсланд, господин Ландън. Ако е възможно, съдействайте му.
— Ша си свъъшите реечта — продължи Дашмиел, — пооле ша има още апоодисменти. Накая, госпин Ландън…
— Скот.
Дашмиел се ухили (усмивката напомняше предсмъртна гримаса), сепнато замълча, после добави:
— Накая, Скот, ша нааапавите пъъъта коока.
Пъъта? Коока? Лизи се озадачи? На какъв език говореше този човек? Позамисли се и си преведе фразата, изречена с невероятен южняшки акцент: „Накрая ще направите първата копка.“
— Съгласен съм — отвърна Скот — нямаше време да каже друго, защото стигнаха до мястото на „пъъта коока“.
5.
Може би Лизи още е под впечатлението на глупавия предразсъдък за счупеното стъкло, но правоъгълникът от рохкава пръст й заприличва на гроб, и то размер XL като за гигант. Двете групи хора се сливат и в центъра на човешкото множество сякаш се създава вакуум. В четирите ъгъла на ограденото пространство е застанал по един охранител; Дашмиел, Скот и „Тоней“ Едингтън се провират под кадифените шнурове. Фотографът Куинсланд снима ли, снима със своя голям никон. Лизи осъзнава, че му завижда. Толкова е свободен, пърха като мушица сред непоносимата жега; едва на двайсет и пет е и животът му още е розов. Обаче Дашмиел го наблюдава с нарастващо раздразнение, но Куинсланд се преструва, че не го забелязва, докато не заснема фотография, която му харесва. Лизи смята, че това е онази снимка, на която Скот е сам, с крак върху глупавата сребърна лопатка, ветрецът развява косата му. Така или иначе младокът престава да подскача около гостуващия автор, отстъпва назад и се смесва със зяпачите. Тя го проследява с поглед — завижда му, че не е център на вниманието — и в този момент вижда безумеца. По-късно един местен репортер ще напише: „Приличаше на Джон Ленън през последните дни на любовната му връзка с хероина хлътнали зорки очи, странно контрастиращи с детинското му меланхолично лице.“