На Лизи й прави впечатление само рошавата му руса коса. По принцип обича да наблюдава хората, обаче днес не й е до това. Единственото й желание е глупавата церемония да свърши, тя да намери тоалетната в сградата отвъд паркинга и да свали бикините, които са се впили в задника й. Освен това й се пишка, но това не я измъчва колкото впитите гащи.
— Дами и гоосда — провиква се Дашмиел. — За мен е чест да ви пеедстая Скот Ландън, аатор на „Реликви“ и „Дъщерята на мрака“, донесли му съъответно „Пулицър“ и Националната нааарада за литература. Пиистигнал е чак от Мейн с пеекасканата си съъпуга Лиза за пъъта коока на наата биб-теека. Скот Ландън, дами и гоода, да го поздаавим съъдечно.
Присъстващите започват да ръкопляскат con brio. Пеекасната съъпуга — също; наблюдава Дашмиел и си мисли: „Скот получи наградата «Пулицър» за «Дъщерята на моряка» не за «Дъщерята на мрака», глупак такъв. Бас държа, че сгреши нарочно. Защо не го харесваш, дребнаво човече?“
Погледът й се отмества и този път тя наистина забелязва Герд Алан Коул — младеж с прекрасна руса коса, почти закриваща очите му, и с грамадни бицепси, които се виждат изпод навитите ръкави на прекалено широката му риза. Предницата на ризата е провиснала почти до изтърканите колене на джинсите му. Носи тежки обувки със закопчалки отстрани. Тя си казва, че сигурно му е много горещо с тях. Вместо да ръкопляска, Русокоско е скръстил ръце и ангелски се усмихва (има нещо ужасяващо в тази усмивка), а устните му леко помръдват, сякаш той произнася молитва. Приковал е поглед в Скот и нито за миг не го отмества. Тя веднага го идентифицира. Някои мъже — почти винаги са мъже — тя е нарекла „космическите каубои на Скот“. Космическите каубои винаги са бъбриви дървени философи. Винаги сграбчват ръката на Скот и казват, че разбират тайните послания в книгите му; разбират, че романите му всъщност са напътствия за осъзнаването на Бог, Сатаната или може би на гностическите Евангелия. Понякога имат желание да говорят за сциентология, нумерология или за други светове. Преди две години един от тях бе пътувал на автостоп от Тексас до Мейн, за да изложи пред Скот теорията си за останките от космически пришълци. Според него те се намираха най-често на необитаеми острови в южното полукълбо. Твърдеше, че тъкмо такива пришълци Скот е описал в „Реликви“. Беше подчертал думи, които според него доказваха теорията му. Докато го гледаше, Лизи усети, че я побиват тръпки — очите му бяха безизразни и празни, но Скот го почерпи с бира, поговори с него за монолитите на Великденските острови, надписа му копие от „Реликви“ и го изпрати по живо, по здраво… и най-вече ощастливен. Ощастливен ли? Не. Младежът беше на седмото небе. Когато на Скот му дойдеше вдъхновението, беше неповторим. Да, „неповторим“ беше най-точната дума.
На Лизи и през ум не й минава, че Русокоско е намислил да се увековечи по подобие на Марк Чапман, който застреля Джон Ленън. „Съзнанието ми не е настроено на тази вълна — би казала по-късно, ако я попитаха. — Не ми се поправи начинът, по който онзи мърдаше устни.“
Скот приема аплодисментите (и няколкото бунтарски провиквания) с „патентованата“ си усмивка, която грее на обложките на милиони екземпляри от неговите книги, същевременно не отмества крак от лопатката, потънала до половината в специално докараната пръст. Изчаква десет-петнайсет секунди, подчинявайки се на интуицията си, която никога не го подвежда, после вдига ръка, за да прекрати овациите. И те спират. Толкова внезапно, че дори е страшничко.
Той подхваща речта си; не крещи като Дашмиел, ала Лизи знае, че макар да не са му предоставили микрофон или поне мегафон (липсата им вероятно се дължи на нечие не доглеждане), гласът му ще се чува чак до последните редици от негови почитатели. Присъстващите са наострили уши, за да чуят всяка дума. Прочут човек, философ и писател, ги е удостоил с присъствието си и сега ръси бисери на мъдростта.