„Хвърля бисери на свинете — мисли си Лизи. — И то на потни свине.“ Само дето веднъж баща й беше казал, че свинете не се потят.
Русокосият отмята косата си от високото си бяло чело. Ръцете му също са много бели и тя си казва: „Ето една свиня, която почти не излиза от къщи. Свиня-домашар. И защо не, след като има да наваксва при обмислянето на куп идиотски идеи?“
Премества тежестта на другия си крак и копринените й бикини още по-жестоко се впиват в задните й части. Усещането е подлудяващо. Тя забравя за Русокоско и започва да се пита дали не може да… докато Скот продължава да говори… и то много въодушевено, представете си.
Доброто мамче проговаря. Изрича три думи. Безпрекословно. Не приема възражения.
„Не, Лизи! Остани!“
— Не съм от тия, дето ще ви четат проповеди. Не и моя милост — казва Скот и тя разпознава жаргона на Гъли Фойл, главния герой от книгата на Алфред Бестър „Звездите са моята цел“. Любимият роман на съпруга й. — Прекалено горещо е за разни там проповеди.
— Телепортирай ни, Скоти! — провиква се някой от петия или шестия ред. Всички се разсмиват и заръкопляскват още по-усърдно.
— Не мога, братле — отвръща Скот. — Уредите са повредени, свършихме литиевите кристали.
Присъстващите, които за пръв път чуват духовитата реплика (до болка позната на самата Лизи), гръмогласно изразяват възторга си. Русокосият се поусмихва, хваща тънката китка на лявата си ръка. Пръстите му са дълги и изящни. Скот отмества крака си от лопатката, но не защото позата му е омръзнала, а сякаш му е хрумнало друго приложение на сечивото. Лизи го наблюдава като омагьосана — в подобни моменти той е в силата си, „зарибява“ ги, подготвя ги за кулминацията.
— Годината е хиляда деветстотин осемдесет и осма и светът е потънал в мрак — казва той и обръща наопаки лопатката. За миг металната част проблясва под слънцето, после се скрива в ръкава на Скот. Използвайки дръжката като показалка, той посочва въображаеми точки на конфликти и трагедии:
— През март Оливър Норт и вицеадмирал Джон Пойнтдекстър са обвинени в заговор — това е чудесният свят на иранските контри, в който оръжията диктуват политиката, а парите управляват света.
В Гибралтар хора на британските САС убиват трима невъоръжени членове на ИРА. Може би мотото на командосите трябва да се промени от „Само смелите побеждават“ на „Първо стреляй, после питай“.
Разнасят се откъслечни аплодисменти. Роджър Дашмиел се е изчервил и явно е неприятно изненадан от неочакваната политическа лекция, но Едингтън най-после си води записки.
— И у нас е същото. През юли по погрешка сваляме ирански самолет с двеста и деветдесет цивилни на борда, включително шейсет и шест деца. СПИН убива хиляди, ежедневно се разболяват… не знаем колко, нали? Стотици… хиляди… може би милиони. Светът потъва в мрак. Започва приливът от кръв, описан от Йейтс.
Поглежда надолу към бързо посивяващата пръст и Лизи внезапно изтръпва от ужас, че съпругът й съзира онова — безкрайно и петнисто, което виждат хората, болни от рак; ужасява се да не би той да изпадне в нервна криза, дори да полудее и да се сбъднат най-големите му страхове (също и нейните). Преди сърцето й да стори нещо повече, отколкото да ускори ритъма си, Скот вдига ръка, усмихва се като хлапе в лунапарк, с ловкостта на илюзионист завърта лопатката и отново хваща дръжката. Хората, които са застанали най-отпред, смаяно ахват. Но той не е приключил. Сръчно завърта дръжката между пръстите си и с всяка секунда ускорява въртенето. Гледката е поразяваща и някак трогателна. Макар да са женени от 1979 година, Лизи не е подозирала, че в репертоара му е включен подобен трик. („Колко ли години трябва да минат — ще се пита тя след две вечери, когато лежи сама в мизерната хотелска стая и слуша как кучетата лаят под нажежената оранжева луна, — преди безсмислената тежест на изминалите дни най-сетне да разруши брачната клетва? Колко късмет трябва да имаш, та любовта ти да спечели надпреварата с времето?“) Слънцето се отразява в безумно въртящата се сребърна лопатка и изпраща светлинни сигнали на хората, плувнали в пот и умърлушени от жегата: „Събудете се! Събудете се!“ Внезапно съпругът на Лизи се превръща в Скот Шарлатанина, чиято доволна усмивка сякаш казва: „Миличка, виж ме! Аз съм върхът на сладоледа.“ Взел им е ума, а сега ще се опита да им пробута съмнително лекарство, нещо, с което се надява да ги отпрати по живо, по здраво. И те ще го купят, колкото и да са зашеметени от августовската горещина. Дойде ли му музата, Скот може да продаде хладилници на ескимосите… „Благословено да е езерото на словото, от което всички пием“ — би казал той (и го казва).