— Но ако всяка книга е лъч светлина в мрака — убеден съм, че е така, да, убеден съм, колкото и банално да звучи, защото пиша тези книги, нали? — тогава всяка обществена библиотека е грамаден вечен огън, около който всеки ден и всяка нощ се скупчват десет хиляди души, за да се топлят. Температурата не е четиристотин петдесет и един градуса по Фаренхайт. Представете си четири хиляди градуса, приятели, защото не става въпрос за обикновена кухненска фурна, а за доменни пещи за съзнанието, тигели за интелекта. Днес ознаменуваме разпалването на такъв огън и за мен е чест да присъствам на знаменателното събитие. Днес заплюваме в лицето забравата и сритваме сбръчканите топки на невежеството. Ей, фотографа!
Стивън Куинсланд вдига фотоапарата и се усмихва. Скот също се усмихва:
— Запази си една снимка. Големите клечки може да не я използват, но за теб ще е добра реклама, повярвай.
Хваща лопатката, сякаш отново ще я завърти. Присъстващите затаяват дъх, но този път той само ги дразни. Навежда се, забива в пръстта блестящото сечиво, нажежено от слънцето, и се провиква:
— Обявявам началото на строежа на библиотека „Шипман“!
Този път аплодисментите са толкова бурни, че в сравнение с тях предишните приличат на учтивото ръкопляскане по време на тенисмач в подготвително училище. Лизи не знае дали младия Куинсланд е „хванал“ официалната първа копка, но когато съпругът й победоносно вдига глупавата лопатка, както олимпийски шампион вдига спечелената купа, усмихнатият фотограф увековечава този миг. Скот остава неподвижен още миг (погледът й случайно улавя Дашмиел тъкмо когато той се споглежда с Тоней и театрално забелва очи), после отпуска ръце. Капчици пот са избили по страните и челото му. Ръкоплясканията започват да замират. Присъстващите смятат, че „представлението“ е свършило. Според Лизи то едва сега започва.
Скот изчаква, докато е убеден, че всички отново го чуват, и повторно забива лопатката в рохкавата пръст.
— Тази копка е за невероятния Бил Иейтс! — извиква. — Пълната откачалка. А тази е за Едгар По, известен още като Еди от Балтимор. Следващата посвещавам на Алфи Бестър. Срам за вас, ако не сте му чели романите!
Започва да се задъхва, а сърцето на Лизи се свива от страх. Жегата е непоносима. Опитва се да си спомни какво е обядвал, пита се дали храната не е била прекалено тежка.
— А тази… — Той отново забива лопатата в пръстта. Ризата му е мокра от пот. — Я да видим! Спомнете си автора, написал първата прочетена книга, която ви е харесала. Онзи, който се е превърнал във вашето вълшебно килимче и сте полетели във висините. Сещате ли се за какво говоря?
Сещат се. Личи си по израженията на всички, които го гледат.
— Онази, към която в един съвършен свят най-напред ще посегнете, когато обществената библиотека „Шипман“ отвори врати. Тази копка е за нейния автор. — За последен път забива в пръстта лопатката и се обръща към Дашмиел, който би трябвало да е доволен от представянето на именития гост — помолил го беше да импровизира и Скот се беше справил блестящо, но фукльото изглежда вбесен. — Мисля, че приключихме тук — добавя и му подава лопатката.
— За ваа е — процежда Дашмиел. — За спомен и като иизаз на наата благодаааност. Заедно с ваия чек, аазбиа се. — Пресилената му усмивка повече прилича на мъртвешка гримаса. — Да идем няяде на хаадно.
— С най-голямо удоволствие — промърморва Скот и подава лопатката на Лизи, както през последните дванайсет години й е връчвал толкова много нежелани сувенири: гребни весла, шапки на „Ред Сокс“ в прозрачни пластмасови кубчета, маски на комедията и трагедията…, но най-вече комплекти писалки и моливи. Безброй комплекти. „Уотърман“, „Скрипто“, „Монблан“ и какви ли не още. Лизи поглежда сечивото — озадачена е също като своя възлюбен (все още е нейният възлюбен). Върху гравирания надпис ПЪРВА КОПКА, БИБЛИОТЕКА ШИПМАН са полепнали песъчинки и тя ги издухва. Пита се къде ли ще се озове необичайният сувенир. През това лято на 1988 година „кабинетът“ на Скот още не е готов, въпреки че той е започнал да складира разни неща в бившия обор. Върху повечето кашони е надраскал с черен маркер СКОТ MЛАДОСТ!. Най-вероятно сребърната лопатка също ще се озове в някой кашон, а блясъкът й ще погине в тъмните му недра. Може би самата тя ще я пъхне там, после ще напише върху кашона СКОТ! Средна ВЪЗРАСТ! като шега… или като подарък. От онези глупави и неочаквани подаръци, които той нарича…