Но сега Дашмиел е на ход. Без нито дума повече, сякаш е отвратен от церемонията и желае час по-скоро да приключат, той прегазва правоъгълника от пръст, заобикаляйки мястото, на което Скот почти е успял да изкопае дупка. При всяка стъпка токовете на излъсканите му до блясък обувки (които все едно казват: „Аз съм доцент и скоро ще бъде повишен, не го забравяйте“) затъват в пръстта. Той с усилие запазва равновесие, което според Лизи също допринася за лошото му настроение. Тони Едингтън върви редом с него. Скот се поколебава за миг като че ли не знае какво да прави, после ги настига и закрачва между своя домакин и временния си биограф. Лизи тръгва подир тях, както е свикнала. Докато наблюдаваше Дашмиел, е забравила зловещото предчувствие
(счупено стъкло сутринта)
поне за малко, но сега то се връща
(разбито сърце вечерта)
с пълна сила. Казва си, че може би подробностите й се струват толкова зловещи заради горещината. Сигурна е, че озове ли се в помещение с климатик, светът отново ще придобие нормалните си очертания. Всичко ще си дойде на мястото, когато тя се отърве от идиотските впити бикини.
„Почти свърши“ — напомня си, но — колко странен е животът понякога, тъкмо в този момент денят започва да излиза от релси.
Служител от охраната на кампуса, много по-възрастен от колегите си — след осемнайсет години тя ще научи името му (С. Хефърнън) от текста, придружаващ снимката на Куинсланд, повдига кадифения шнур от далечната страна на правоъгълника от рохкава пръст. Лизи забелязва само, че на униформената му риза в цвят каки е прикрепена грамадна значка. Съпругът и придружителите му се навеждат, за да се промушат под шнура — движат се в синхрон, сякаш предварително са репетирали.
Присъстващите също тръгват към паркинга… с изключение на Русокоско. Русокоско не помръдва. Неколцина души го изблъскват и той е принуден да отстъпи на парцела мъртва земя, напечена от слънцето, където през 1991 година ще се издига обществената библиотека „Шипман“ (разбира се, ако строителният предприемач изпълни обещанието си). После русокосият тръгва напред срещу „прилива“, изблъсква вляво някакво момиче, изтласква вдясно непознат младеж. Устните му продължават да мърдат. Отначало Лизи си казва, че той безмълвно произнася молитва, след това чува накъсаните безсмислени фрази, подобни на текст, написан от неумел подражател на Джеймс Джойс, и за пръв път я обзема паника. Странните очи на Русокоско не се отместват от съпруга й, ала на нея й е пределно ясно, че той няма намерение да обсъжда със Скот останките от космически пришълци, нито религиозния контекст на романите му. Този не е обикновен космически каубой.
— Църковните камбани зазвъняха на Ейнджъл Стрийт — казва Русокоско… казва Гърд Алън Коул, който както се разбира по-късно, е прекарал почти целия си кратък живот в скъпа клиника за душевноболни и е бил изписан, защото тамошните психиатри са преценили, че е излекуван. Лизи чува всичко. Думите се врязват в глъчката на тълпата като нож в пухкав кейк. — Този ужасен звук, все едно дъжд барабани по тенекиен покрив! Мръсни цветя, мръсни и уханни, ето как камбаненият звън отеква в моята изба, ако искаш да знаеш!
Ръка, която сякаш няма длан, а само дълги бледи пръсти, посяга към пешовете на бялата риза и Лизи проумява какво се случва. То достига до съзнанието й чрез откъслечни изображения, нещо като стенографирани образи от детството й. Поглежда Скот, но той говори на Дашмиел. Намръщената физиономия на Дашмиел е достатъчно красноречива: „Писна ми! Стига толкова снимки за днес! Благодаря!“ Куинсланд нагласява обектива на фотоапарата си, Антъни Тоней Едингтън си записва нещо в бележника. Погледът й открива застаряващия охранител — той се взира в тълпата, но не в правилната посока. Невъзможно е тя да вижда тези хора плюс Русокоско, но наистина ги вижда, вижда дори как устните на Скот оформят думите „Мисля, че мина много добре“ — коментар, който съпругът й обичайно прави при подобни събития, и, о, Боже, о, Исусе, Марийо и Йосиф дърводелеца… Лизи се опитва да изкрещи на Скот и да го предупреди, ала от пресъхналото й гърло не се изтръгва нито звук, междувременно Русокоско вече е запретнал дългата си бяла риза, отдолу са празните гайки за колан и коремът му без нито едно косъмче, белезникав корем на пъстърва; до бялата кожа е притисната ръкохватката на револвер, към която той посяга и докато се приближава към Скот, Лизи го чува да казва:
— Ако това заглуши камбаните, значи е свършило работа. Извинявай, татко.
Тя се втурва напред… поне се опитва, но стъпалата й сякаш са залепнали за горещия асфалт и някой й препречва пътя — девойка с конска опашка и широка бяла панделка, на която със сини букви с червени контури е написано НЕШВИЛ (виждате ли колко ясно е всичко пред очите й?) — Лизи я блъсва с ръката, в която стиска лопатката, а непознатата извиква „Хей!“, само че възклицанието прозвучава някак провлечено, все едно е записано на грамофонна плоча 45 оборота, после е възпроизведено на 33 или дори на 16 оборота. Светът се е превърнал в нажежен асфалт и в продължение на цяла вечност наперената девойка с бялата панделка остава пред Лизи; тя вижда само рамото на Дашмиел. И Тони Едингтън, който прелиства идиотския си бележник.